Научната конференция “Национални интереси, национална идентичност, европейска интеграция” – встъпителен доклад на президента Георги Първанов

Снимка: БТА
Г-н Първанов, проф. Марков, проф. Проданов и акад. Дончев

Уважаеми госпожи и господа,
Колеги,
Най-напред бих искал да поздравя организаторите на конференцията – три от авторитетните ни научни институти, една граждански организация, която стои солидно в обществения дебат, едно издателство, което е доказало себе си с многобройни силни български издания. Всички те поеха инициативата за започване на отдавна належащата дискусия.
Аз ще се опитам да вляза в темата не с приветствено слово, а с позицията си на професионалист. По тази проблематика работя повече от 20 години и голяма част от присъстващите знаят това.
България вече е въвлечена в глобални процеси, които водят до необходимостта от осмисляне на новите реалности, в т.ч. вероятно и от ново разбиране за ролята на нацията и на националната държава.
За нас специално темата на конференцията придобива допълнителна значимост както поради факта, че се намираме на важен етап в реализацията на стратегическата ни цел за членство на България в ЕС, така и поради необходимостта да се осмислят още веднъж действителните национални интереси на фона на засилените коментари по тази тема в политическото и медийното пространство. Но и на фона на очертали се опасни разделения и засилващи се напрежения в нашето общество.
Именно поради тези причини преди няколко месеца, при откриването на Народното събрание, отправих призив за открити дебати по тези въпроси – дебати, които да покажат ясно днешните измерения на българската национална кауза.
Хубаво е, че тази конференция се провежда в навечерието на Деня на народните будители. Това ни дава директната връзка към онези идеи и личности, които исторически доказано са формулирали и отстоявали истинските български национални интереси и българската национална идентичност в много по-трудни от днешните времена. Впрочем, това е друга тема, но аз смятам, че ние сме длъжни да осмислим, да изпълним с ново модерно съдържание Деня на народните будители - един наистина забележителен ден в българския календар.
Когато поставих за дискусия темата, имах предвид на първо място необходимостта от изясняване на понятийния апарат. Намирам за фрапираща липсата на работещи съвременни дефиниции на понятията нация, национализъм, национално малцинство и т.н.
Нямам амбицията да се разпростирам върху целия фронт от проблеми, но съществува един научно-теоретичен въпрос, който има съвсем конкретни измерения, и не мога да го подмина, защото тук, в средите на професионалистите, е мястото той да бъде поставен.
За разлика от други европейски страни, у нас дълго време, практически от Възраждането до наши дни, е доминирало етническото разбиране за нацията. От няколко години насам аз настоявам да акцентираме върху гражданския подход, върху разбирането за държавата – нация.
Какво имам предвид?
За една година, по време на своите външни визити като президент, имах много срещи с наши сънародници в Украйна, Молдова, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, САЩ, дори в Южна Африка, където имаме многобройна общност. През този период българската държава помогна за решаването на някои от залежалите с десетилетия проблеми на тези хора.
Тези дни ни гостуват българи от Тараклия, които имат вече свой университет (впрочем ректорът на университета е тук); от Бесарабия, които получиха представителство в регионалната власт в резултат на наша подкрепа. Могат да бъдат посочени не малко случаи, при които в успешен диалог с институциите на приятелски страни сме решавали съответни проблеми.
Така ще е и в бъдеще. Но това не намалява моята убеденост, че съзнанието за общата историческа съдба на всички българи по света не бива да измества идеята за общност на всички, живеещи на територията на българската държава. Много неща ни сродяват с нашите сънародници в чужбина. Не по-маловажно обаче е това, което обединява българи, турци, евреи, роми и други общности от който и да е район на страната.
Необходима е умела държавна политика, а бих казал и активна позиция на гражданското общество, за да не се стигне до противоречие и противопоставяне на етническото самосъзнание с чувството за национална принадлежност.
Друг въпрос, по който искам да взема отношение, е особено актуалният като предмет на дебат от години насам проблем има ли български модел на етническа толерантност?
Моят отговор е “Да!”. Българският етнически модел - това са принципите на Левски, който обоснова най-силно необходимостта в освободената държава българи, турци, евреи и други народности да бъдат равни, но и (подчертавам!) да бъдат равнопоставени пред законите на страната.
Българският етнически модел е спасяването на българските евреи. Защото едно от нещата, с които България е популярна не само в Европа, е това, че управляващи и опозиция, Българската църква, българските интелектуалци не позволиха в трудните години на Втората световна война изпращането на своите евреи в лагерите на смъртта.
Утвърждаването на този модел изисква формиране на ясна представа за неговата еволюция, включително и да си отговорим на въпроса дали неговият генезис през ХIХ и ХХ век предопределя бъдещото му развитие? Вярвам, че авторитетните учени – историци, които участват в дискусията, още днес ще ни предложат своето виждане, своя отговор на този въпрос.
Най-общо казано, сложно и противоречиво е наследството от вековната етнополитическа история на българските земи. И макар че има няколко примери на остра конфликтност, определено смятам, че доминират периодите на етническа толерантност.
При оценката на етническата ситуация в страната трябва да се отчита фактът, че на битово и религиозно равнище винаги са съществували търпимост и сътрудничество. Това също е част от модела.
Добре е да признаем и още нещо - усилията в последните години за развитието на модела бяха насочени към засилване на политическото представителство на етническите общности във властовите структури. Това сигурно е необходимо. Много по-важно обаче беше и си остава да се намерят решения в социалната проблематика, да се осмислят социалните аспекти на етническата проблематика. Защото факторите, които създават рискове и могат да доведат до отслабване на този модел, не са толкова в миналото, където понякога ги търсят определени среди, колкото в настоящата социално-икономическа ситуация.
Сериозен проблем е, че след ликвидацията на много предприятия безработицата в районите със смесено население е особено масова, някъде - на катастрофални равнища. Ще чуем социолозите, нека те да направят един социален разрез на развитието на отделните етнически общности в последните години и да видим дали ключът за обяснението на някои от проблемите не е там.
Нека си дадем отговор на въпроса как върху всяка етническа общности се развиха твърде негативните процеси в българското образование и здравеопазване. Ако искаме да бъдем истински европейци като нация, като държава, да делим мегдан след няколко години с напредналите европейски нации, можем ли да си го позволим, можем ли да го постигнем? При положение че огромната част от нашите етнически общности - впрочем, за съжаление, и голяма част от младите българи - остават необразовани или нямат образование, което да ги прави конкурентноспособни на техните европейски връстници?
Всички тези по същество социални проблеми могат да се етнизират, могат да предизвикат етническо напрежение. Необходими са управленски мерки за преодоляването на тежките икономически и социални последствия.
Във връзка с това са необходими най-малко две уточнения:
1. Аз казвам: “Да” на активната политика към регионите с етнически смесено население, “Не” - на преференциите за една или друга етническа общност. Защото в тези региони еднакво страдат и българи, и турци, и роми, и т.н.
2. Пътищата за решаване на проблемите минават не през обособяването и изолирането на отделните общности, а през последователната политика за тяхното приобщаване. Ние трябва да направим всичко необходимо, за да могат етническите общности да приемат държавата като своя. От друга страна, институциите трябва да прилагат цялата строгост на държавата към всички граждани, независимо от етност или религия. Трябва да се признае, че твърде много в годините на прехода, особено в ранните години на прехода, имаше граждански структури, организации, които заиграваха с отделни етнически общности. Защото правата предполагат и задължения.
Във връзка с това закономерно възниква въпросът и с характера на българските национализми – тема, по която вярвам, че проф. Проданов и останалите учени ще вземат отношение.
Самоопределението, изграждането на собствена идентичност е на основата на разграничението от другите. Но аз питам кога и защо от това сравнение произтича грубо, агресивно противопоставяне? Кога и защо започва изграждането на образа на врага?
“О, колко прекрасно е да мразиш”, беше възкликнал патетично Гьобелс. Нашенецът го казва простичко: “Най-обичам да мразя”. Идеологическото противопоставяне вече не е достатъчно партийно-политически мотивиращо и може би заради това търсачите на силни политически усещания потърсиха алиби в национализма. Конфронтацията е благодатна среда преди всичко за калпавите политици. Тяхната идеология винаги е била идеологията на злобата и омразата, независимо от формата, независимо от това от коя част на политическия спектър атакуват.
Трябва да осъзнаем, че няма външни заговори срещу българщината. Големите заплахи за нацията и националното са си преди всичко в нас.
Никак не е безобидно, и го казвам с цялата отговорност и не за първи път - много е опасна дори тази игра, тази тенденция под патриотична маска да се реабилитира нацистката пропаганда – издания на Хитлер, Гьобелс и техни следовници у нас. Етническият мир не е нещо дадено ни веднъж завинаги и играта с този огън е особено опасна.
И още нещо – нашето родолюбие не може да се гради върху отчуждението, още по-малко - върху противопоставянето на европейското, на водещите образци на световната цивилизация.
Тези дни сигурно много пъти ще четем и цитираме будителите, водещите дейци на българското национално възраждане. В това отношение те могат да ни бъдат пример. Плиска и Преслав, където това лято безвъзмездно работиха много млади хора, са в основата на европейската цивилизация. Нека това да кажем, а не да търсим дистанцията и противопоставянето.
Но на нас ни е необходимо родолюбие, което да не се свежда само до ритуалите на историческата памет, а да намира основание в съвременните процеси.
Мисля, че в една статия на Ивайло Дичев го бях прочел, далеч не с всичко казано от него съм съгласен, но тук струва ми се, че е прав - нека се опитаме да видим, да намерим нашия национален стил в предпочитаната музика, в компютърния шрифт, ако щете, в начина на живот. Този модерен почит,струва ми се, все още ни липсва. Много важно е да осмислим автентичния български национализъм. Но да не оставаме в миналото, а да градим своето модерно родолюбие на основата на съвременните постижения на нацията.
Когато говорим за национализъм, национална идентичност и европейска интеграция, най-често се поставят такива въпроси:
- До каква степен националните интереси могат да се реализират вътре в ЕС или пък, напротив, членството в ЕС ги накърнява?
- Представляват ли националните идентичности бариера за обединяването на Европа и за поддържането на европейски идеали за демокрация, свобода, правова държава и пазарна икономика?
Доколкото тези въпроси вероятно ще бъдат обсъждани обстойно по време на конференцията, само ще кажа, че националният интерес, наред със солидарността, е в основата на самата европейска интеграция. Европейските нации не биха се обединявали, ако не са убедени, че обединението е в техен национален интерес. Виждаме, че всички дебати, които се водят сега - и за разширяването, и за бюджетната рамка на Евросъюза, тръгват от националния интерес.
Най-лошият сценарий за България е сценарият за нейната изолация. И преустановяването на процесите, в които всички участваме от години насам.
Така че модерният национализъм или патриотизмът (не искам да водя спор за разликата между двете понятия, още по-малко да ги противопоставям, не приемам това противопоставяне) сам по себе си не може да се разглежда като заплаха за европейската интеграция и европейските идеали и цели. Той може да влезе в конфликт с европейската перспектива и с европейските ценности само когато се свърже с друга – недемократична, неевропейска - алтернатива и с други ценности.
В този смисъл и отстояването и развитието на националната идентичност – разбирана като чувството за принадлежност към националнана общност - нито е принципно заплашено от европейската ни интеграция, нито пък пречи за нейното осъществяване.
Днес обаче проблемите на нашата национална идентичност, по-специално на националното ни самочувствие и самоуважение, са по-скоро от друго естество.
Трябва да признаем, че има наши съграждани, за които да си българин, се оказа не престижно и нерентабилно. Още повече, че и в политиката на държавните институции за последните 15 години можем да открием моменти на национален нихилизъм и на национално самоунижение.
Нека да си припомним, че имаше идея да се откажем от своите букви. Слава богу, тя получи категоричен отпор от българското общество - един от малкото случаи, в които обществото ни се самоорганизира и изрази своята позиция.
Нека да си припомним как бе отклонена идеята за референдум относно членството ни в ЕС – всъщност от позицията на недоверие в способностите на нацията да реши този без съмнение най-значим проблем за близките десетилетия. Бих могъл да посоча още много такива примери.
Може би една от причините, да не кажа основната причина, за потиснатостта на националното ни съзнание е в слабостта на българската държавност, на българската държава, която все още не успява да защити и интереса на отделните граждани, и националния интерес като цяло. Едва когато успеем да постигнем това, мисля, че ще го има и така необходимият, така желаният обрат в съзнанието, в самочувствието на българина.
Иначе не виждам нищо лошо в това, че към тези недостатъци има нетърпимост, която понякога стига и до крайност. Приемам го за съвсем нормално.
В заключение бих искал да пожелая плодотворни дискусии и значими резултати на днешната конференция – резултати, които да допринесат за обогатяването на науката, но и да помогнат на българските институции при формирането и провеждането на тяхната политика.
Ще се радвам, ако този форум - разбира се, в различен състав, в зависимост от конкретната тема - продължи своята работа. Би било много добре, ако можем да се събираме периодично, поне на два месеца веднъж, и да навлизаме в дълбочина по тези въпроси, вече по съвсем конкретизирани теми.
Още по-добре би било и напълно бих подкрепил една идея за периодично издание, което да отразява тези позиции. Не се притеснявам от споровете, от критиката. Стига те да са научно обосновани, стига да са върху основата на конструктивното и национално отговорно разбиране за бъдещето на нашата нация.