Казанското ханство. Георги Владимиров

КАЗАНСКОТО ХАНСТВО

Георги Владимиров

Царица Сююмбике с малкия Утямиш Гирей,
неизвестен художник от XVII в.

***

ПОСВЕЩАВА СЕ
НА 1000-ГОДИШНИНАТА
ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА ГР. КАЗАН

***

ТАНГРА ТанНакРа ИК
ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНИЯ НА БЪЛГАРИТЕ
София 2005

***

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор
ОТДАВНА НЕОБХОДИМА, НО И НАВРЕМЕННА КНИГА
Вместо увод
ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО

КАЗАНСКОТО ХАНСТВО – СПЕЦИФИКИ НА ИЗВОРОВАТА БАЗА

НАЧАЛО НА КАЗАНСКАТА ДЪРЖАВНОСТ. ТЕРИТОРИЯ И НАСЕЛЕНИЕ

РАННА ИСТОРИЯ НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО (1445-1487)

РУСКИЯТ ПРОТЕКТОРАТ В ХАНСТВОТО (1487-1521)

ДИНАСТИЯТА НА ГИРЕИТЕ В КАЗАН (1521-1551)

КРАХЪТ НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО (1551-1556)

СТОПАНСКО РАЗВИТИЕ И ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ

КУЛТУРАТА НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО

Заключение
МИТОВЕ И ФАКТИ В ИСТОРИЯТА НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО

ЛИТЕРАТУРА
ИМЕНЕН И ГЕОГРАФСКИ ПОКАЗАЛЕЦ
ПОКАЗАЛЕЦ НА СЪЧИНЕНИЯТА
КАЗАНСКОЕ ХАНСТВО Резюме
KAZAN KHANATE Summary

***

Предговор
ОТДАВНА НЕОБХОДИМА, НО И НАВРЕМЕННА КНИГА

След десетилетията на информационна завеса над темата за Волжка България и нейното наследство днес все повече българи се интересуват от „другата България" през средните векове. Този интерес закономерно се прехвърля и към потомците на нейния древен народ в днешните републики Татарстан и Чувашия, в съседните области на Руската федерация, в големите руски градове. Става дума именно за потомците на прочутите волжки българи (болгари, булгари), наричани днес с политическото название татари и с племенното (прабългарско) име чуваши, които на свой ред имат значителна диаспора в цяла Русия, в ред държави от бившето съветско „пространство", а и в други страни. В последните години български учени, журналисти, културни дейци, любители на българската древност и културни традиции запознават нашата общественост с историята и различни аспекти на богатата и незаслужено пренебрегвана история на Волжка България. Благодарение на тези усилия, сред които специално трябва да отбележим научните форуми и изданията на Тангра ТанНакРа Общобългарска фондация, някогашната българска държава в Европейския североизток започва да заема полагащото й се място в нашите представи за миналото, съвремието и перспективите на „българската идея" в нейния волжки вариант.
Така или иначе, ако доскоро историята на Волжка България (X-XIII в.) бе свеждана до кратки, най-общи споменавания в български книги, енциклопедии, учебни пособия и т.н., то за българския читател миналото на Казанското ханство е на практика напълно непознато. Без съмнение в тази насока влияе и трайно наложеното в епохата на Съветския съюз, специфично отразено и у нас в периода 1944-1989 г., идеологическо табу над „казанската тема" - линия на съзнателно заличаване и манипулативно представяне на съществена част от историята на Североизточна Европа за сметка на „прогресивната" роля и изначално извежданата „историческа мисия на Русия" - месианистична претенция, в която прозира не само импер¬ската мегаломания на т.нар. царизъм, но и политиката за постигане на евроазиатско и световно господство на „великия Съветски съюз"... В превежданите и изучавани в България учебници по „История на СССР" Казанското ханство е представяно като „типична" деструктивна, назадничава, полуцивилизована татарска държавица, с чието завладяване Московска Русия едва ли не прави „услуга" и на собствения й народ...
Именно в този смисъл предлаганата на вниманието на българс¬кия читател книга на д-р Георги Владимиров е отдавна нужният български научен поглед върху тази „прокълната" доскоро държава, като същевременно представлява и задължителното от гледна точна на модерната наука обективно изложение на съществен период от историята на Европейския североизток. От друга страна, книгата на д-р Владимиров е първият по рода си труд за Казанското ханство, написан от български изследовател и издаден в България. Тя е дело на млад учен, който вече е със сериозни приноси за изучаването на волжкобългарската проблематика, както и за нейното популяризиране.
Г. Владимиров синтезирано, но задълбочено представя историческия път на Волжка България, „вграден" по-късно в самото Казанско ханство. Авторът привежда убедителни примери за онасле-даването в значителна степен на етнокултурната характеристика и културно-религиозните традиции на тази „Северна Мека" на ислямската цивилизация от страна на Казан. Благодарение на тази книга българският читател ще научи много за политическата история на Казанското ханство, за вътрешните борби и външни политически влияния от страна на други държавни образувания на територията на разпадналата се през XV в. монголо-татарска „Златна орда" (Кримското ханство, Ногайската орда и др.). Е Владимиров ни представя обективно и „истинската история" на руското вмешателство, а впоследствие и на унищожаването на „Казанското царство", както е наричано то в руските летописи, от завоевателните войски на цар Иван Грозни.
Книгата, разбира се, говори сама за себе си, но нека обърнем внимание само на няколко акцента в несъмнено важното и интерес¬но историческо изследване на Г. Владимиров. Авторът основателно обръща внимание на такъв съществен момент от историята на Казанското ханство, какъвто е политическият преврат през 1445 г., при който управляващата волжкобългарска династия е заменена със златоординската на хан Улу Мохамед. Анализът на събитията показва тенденциозността на тезата за „ординския" („татарски") произход на Казанското ханство, представянето му като „нова държава", откъсната от държавността и културата на неговото собствено население, чиито основни стопански и културни характеристики ос¬тават непроменени. Както подчертава Г. Владимиров, фактите по¬казват, че Казанското ханство е исторически приемник на Волжка България и че господството на монголо-татарската „Златна орда" не е било в състояние да изличи древните традиции и етнокултурна природа на Велики Болгар.
В книгата е отделено място и на стопанството на Казанското ханство, без което надали може да бъде разбрана и политическата му съдба. Прави впечателние, че и тук Казан е достоен наследник на развитата и богата Волжка България с нейното прочуто земеделие, скотовъдство (включително селектирането и отглеждането на елитни породи коне), занаятчийско производство и силно застъпена металургия. Авторът извежда на преден план търговията като съществен, фундаментален компонент в икономиката на Казанското ханство. Благодарение на изгодното си географско положение Ка¬зан, наследявайки старата волжкобългарска столица Болгар, се на¬лага като основен търговски център в Европейския североизток. Прочутият в онази епоха Казански панаир привлича търговци от близки и далечни страни. Елиминирането на такава конкурентна търговска сила като Казан е и част от политиката на Москва в завоевателните й действия на изток през XVI в.
Г. Владимиров синтезирано представя съсловната структура и административната уредба на ханството, неговата съдебна система и обществен живот, на мястото и ролята на мюсюлманското духо¬венство. Анализът на функциониращата стопанска система в Казанското ханство води до извода, че тя е различна от т.нар. крепостничество в неговия суров руски вариант, напротив - в казанската държава доминират икономическите форми на подчинение, които са ликвидирани с покоряването й от русите в средата на XVI в. Основателни са наблюденията, че за разлика от позитивните за времето си икономически показатели държавният строй на Казанското ханство запазва и дори задълбочава елементите на консерватизъм и архаизъм, особено от гледна точка на зависимостта на централната власт от страна на аристократичните родове. Военният тип на върховната власт не съответства на търговския характер на държавата и е изкуствено привнесен отвън от династията на Улу Мохамед, а позициите на наследствената аристократична олигархия често предизвикват вътрешнополитически сътресения. Прав е Г. Владимиров, че конюнктурните про- и антируски настроения водят до кризи във властта, стават добра почва за външни намеси, чийто връх без съмнение е покоряването на ханството от Русия през 50-те години на XVI в.
Авторът прави кратък, но съдържателен обзор на известното ни за културния живот на Казанското ханство. Именно то след залеза на Волжка България запазва и развива нейните културни традиции, което според самите казански учени е и своего рода „... възстановяване на националната държавност на волжките българи, нарушена от монголското завоевание". Г. Владимиров стига до осно¬вателния и обективен извод, че етническият състав на населението на Казанското ханство не съвпада напълно с онези волжки българи, които през XIII в. са покорени от монголите на Бату хан. В този смисъл казанската култура през периода ХV-ХVI в. се отличава със своя синкретизъм, но волжкобългарската й основа е несъмнена.
Както стана дума, книгата на д-р Георги Владимиров е повече от навременна, още повече че тя е посветена на 1000-годишнината на град Казан, столицата и олицетворението на „казанската държавност" през вековете. Нека кажем няколко думи за това важно културно-политическо събитие (неговият апогей е 30 август 2005 г., обявен за „Ден на Казан"), което е подготвяно вече няколко години. Град Казан, естественото „ядро" на събитията и процесите, пресъздадени в книгата на д-р Георги Владимиров, е основан преди хиляда години от волжките българи и се утвърждава като един от во¬дещите центрове на „другата средновековна България". В периода 1438-1552 г. Казан е „Новият Болгар" и емблематичната столица на Казанското ханство. През следващите два века, вече в състава на Московска Русия, градът запазва своята водеща роля, а Петър I Велики през 1708 г. узаконява положението му като център на Казанската губерния на Руската империя. След Октомврийската революция (1917 г.) и образуването на Съветския съюз Казан е столичен град на сътворената от комунистическия режим на В.И. Ленин (възпитаник на Казанския университет) Татарска съветска автономна република, която на свой ред е в границите на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР). Ролята си на водещ индустриален, стопански, научен, културен и академичен център милионният по население старинен, но и модерен град изпълнява и днес в качеството си на столица на Република Татарстан в състава на Руската федерация.
Отбелязването на 1000-годишнината на Казан през 2005 г. още от 1999 г. е обект на специално внимание от страна на градските, републиканските и руските федерални власти. Изтъква се, че готвеното честване е „... едно най-големите събития в най-новата епоха", призвано да играе важна политическа и културна роля. Президентът на Република Татарстан Минтимер Шаймиев издава указ, с който мащабното отбелязване на юбилея е изведено като приоритетна национална задача. На свой ред руският президент Владимир Путин заявява, че „... Казан е град, в който са тясно преплетени исто¬рията и културата на Изтока и Запада (...), че Казан и Татарстан могат да служат за пример на междунационален и конфесионален мир, благополучие и съгласие..." Хилядолетието на Казан според руския държавен глава трябва да се отбележи „... не само на републиканско, но и на общоруско и световно равнище..."
Амбициозните правителствени програми, културни и научни инициативи по повод хилядния „рожден ден" на Казан без съмнение имат своите вътрешнополитически и международни измерения. Няма да коментираме техния официален облик в духа на държавната идеология на съвременен Татарстан, тъй като това е суверенно право на всяка страна, на нейните граждани и политици.
В тази своеобразна доктрина на волжкобългарското наследство е отделено „почетното", но скромно историческо място като „част от историята на съвременния татарски народ". Известно е, че в днешен Татарстан още от времената на царска Русия съществува и друга, по-обоснована и съобразена с историческите традиции етнокултурна идея - за възраждането на волжкобългарска идентичност, която съдържа в себе си и стремеж към постигане на задълбочени връзки с утвърдена европейска държава като Република България.
Няма съмнение, че книгата на д-р Георги Владимиров, осъществена от Тангра ТанНакРа Общобългарска фондация, е важна стъпка в същата идейна посока, идваща от самата България. Настоящото изследване, показващо историята на Казанското ханство не като „бяло петно" и прекъсване, а именно като специфично продължение на волжкобългарските етнокултурни традиции, навярно ще има своето отражение и в научните и обществени кръгове в самия Казан.
Нека пожелаем успех на автора, издателите и многобройните читатели на тази книга. И, разбира се, нека чрез нея, макар и символично, поздравим жителите на Казан с хилядната годишнина на техния красив и модерен град!

Доц. д-р Пламен Павлов
Председател на Агенцията за българите в чужбина, 1998—2002 г.

***

Вместо увод
ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА КАЗАНСКОТО ХАНСТВО
Историята и културата на Казанското ханство са все още слабо познати на българския читател. Причината не е в липсата на интерес към подобна проблематика, нито в отсъствието на достатъчни по обем и пълноценни по съдържание исторически извори за онази епоха. Трайно наложеното идеологическо табу над системното изучаване на „казанската тема", възхождащо към епохата на сталинизма, се опита да заличи подобен важен епизод в историята на Европейския североизток или да му вмени характеристиките на някакъв нискоцивилизован, див средновековен „татаризъм". Трябва да подчертаем, че преди около две десетилетия изследване като настоящото, публикувано на български език, би било заклеймено от историографската критика като „опасно" или в по-добрия случай като „неактуално". Редица факти, макар съществуващи в първичната изворова база, щяха да бъдат премахнати, премълчани и преиначени, а тяхната оценка неминуемо щеше да стане жертва на добре подострения редакторски молив.
Нашата цел не е да търсим историческа вина. Убедени сме обаче, че е дошло време историята и културата на Казанското ханство да бъдат разказани на българския читател. Защото процесите, протичащи през периода на съществуване на ханство-то, са закономерен израз на тенденциите в историческото развитие на държавността, стопанството и културата, установена в региона на Средна Волга още от волжките българи през VIII— IX в. Макар че неудобната "българска тема" в казанската проблематика често бива услужливо пропускана, тя е безспорен исторически факт, за който първи заговориха руските учени от края на XIX и началото на XX в., а напоследък и съвременните изследователи и специалисти от Академията на науките на Татарстан. Волжкобългарският фундамент в развитието на Казанското ханство тепърва ще бъде обект на изследователски анализ и оценка.
Длъжни сме да направим едно уточнение. Настоящото изследване няма антируска насоченост - вече заявихме намерението си да правим историографски наратив, а не пледоария. Целта ни е да разсеем мъглата от субективно наложени предразсъдъци, в която традиционно попада темата, и да търсим относително обективен прочит на руско-казанската епопея, ко¬ято дори днес трудно би могла да бъде оценена еднозначно, от една страна, поради множеството противоречия в източниците, от друга - поради все още неизживяните (за жалост!) в науката настроения на „про-" и „анти-".
Нищо от фактите, мненията и позициите на съвременниците на онези събития не ще бъде премълчано - предоставяме възможност на читателя сам да потърси своята „историческа истина". Ако успеем да постигнем това, то мисията на настоящото изследване, условно наречена „истинската история на Ка¬занското ханство", ще се смята за пълноценно осъществена.
За да бъдат адекватно разбрани историко-културните реалности, процесите и тенденциите в развитието на Казанското ханство, е необходимо да направим кратък ретроспективен преглед на общоисторическия контекст, породил описваните събития и явления.
Известно е, че историята на средноволжкия регион през средновековието условно бива разделяна на няколко периода. Първи сред тях е раннобългарският (VII-Х в.), за който не разполагаме с писмени свидетелства. Периодът се характеризира с появата на българите в региона на Средна Волга и установяване на контакти с местната етнокултурна действителност.
Най-ранната поява на Българите в басейна на Средна Волга доскоро се отнасяше към края на VII в. В светлината на последните археологически открития се установи, че това „идване" трябва да се предатира към VIII в., а основният поток български преселници датира към средата на IX - първата половина на X в.
До появата на българите в басейна на Средна Волга живеят племена, носители на т. нар. именковска, кушнаренковска и дру¬ги археологически култури. Първите некрополи на българите в региона са Болшетарханският и Кайбелският.
Болшетарханският некропол е разположен на левия бряг на р. Тарханка. Датиран е около средата на VIII - средата на IX в. Погребалният обред е типичен за българите - покойниците са положени по гръб, в изпънато положение с глава на запад. Една трета от погребенията е извършена с посипване на въглени и почти 25% - с поставяне на храна. Съдовете в тях са сходни с откритите в некрополите по р. Дон. Обиците, мънистата, пръстените, поясните украшения и поясните набори пък имат пряк аналог в паметниците на салтово-маяцката култура.
Кайбелският некропол е разкрит на левия бряг на р. Волга край с. Кайбели. Разкопани са 20 гроба, повечето ограбени. Погребаните са положени в дълбоки правоъгълни ями по гръб в изпъната поза и глава на югозапад. В част от гробовете са разкрити остатъци от под сипка с въглени. Инвентарът от Кайбелския некропол е близък с този от донецките и дунавските български гробове. Паметникът доказва несъмнената връзка на българите със салтовската култура и се явява важно свидетелство за появата в района на Средна Волга на голяма и компактна маса български етнос около VIII—IX в.
В преселението на българите към Средна Волга вземат участие множество други племена. Сред тях са савирите (суварите), причислявани често към хуните, макар че от археологическа гледна точка те почти не се различават от българите. В състава на българския съюз те мигрират към Средна Волга, където основават град Сувар.
Предполага се, че във Волжка България е съществувала ет¬ническа общност билири (билери). Допуска се, че нейно дело е създаването на втората столица на държавата - гр. Биляр. С етнонима на племето барсили или берсули пък византийските автори свързват една от трите области във Волжка България, споменати от арабския пътешественик Ибн Руста - Берсилия. Сред новодошлите са и племена от лесостепите (вероятно славяни), оставили т. нар. Волинцевски некропол (край с. Волинцево, Урайна). Богатата етническа картина се допълва от множеството арменски колонии, за които свидетелстват археологическите находки. Силно присъствие има и средноазиатско население, главно хорезмийци. По този начин Волжка България при формирането си е многоетническа държава. Това е важна характеристика, която има отношение към синкретичния културен облик и историческите й прояви в периода на нейното самостоятелно съществуване до средата на XIII в.
Вторият период в историческото развитие на средноволжкия регион е прието да се нарича български или домонголски (IX - средата на XIII в.). Характеризира се с консолидиране на Волжка България и превръщането й във важен политически, икономически и културен фактор в евразийското пространство в резултат на приемането на исляма като официална дър¬жавна религия.
Волжка България се налага като най-силната държава в района на Средна Волга, благосъстоянието на която се определя от изгодното географско положение — пресечна точка на многобройни търговски пътища. Тя се утвърждава като възлов център на производство и износ на пшеница, кожи, животни, риба, мед и ред занаятчийски продукти. На българските пазари идват търговци от Хорезм, Персия, Китай, Армения, Грузия, Русия, Византия. Големи български кервани пътуват из цяла Евразия със зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина. За осъществяване на търговските операции в началото на X в. волжките българи започват да секат монети - дирхеми.
Оживената търговия стимулира възникването и развитието на градовете. Освен столицата Болгар (в края на домонголския период столица е гр. Биляр) са известни и други градове - Сувар, Ошел и др. Градовете се явяват не само административни и търговски центрове, но и могъщи крепости. Необходимостта от защита от варварски нашествия кара българите да изграждат отбранителни валове, нерядко достигащи дъл¬жина до няколко километра. В отбраната на държавата важна роля имат и многобройните укрепени имения на богатите български аристократи.
Приемането на исляма стимулира за приобщаването на Волжка България към културата на мюсюлманския свят. Руническата писменост е заменена с арабската, откриват се начални училища и медресета. Археологическите находки на предмети с надписи свидетелстват за широкото разпространение на грамотността сред българското население. Във Волжка България се появяват учени - юристи, богослови, медици, историци, астрономи. През 1212 г. на български език е създадена известната „Поема за Юсуф" от поета Кул Гали, едно от най-популярните литературни произведения в средновековния мюсюлмански свят.
Появата в източноевропейските степи на татаро-монголските орди е сериозно историческо предизвикателство за Волжка България, която се превръща в щит на европейските територии срещу нашествията на варварите. Дълбоко ешелонираната линия от гранични землени валове и укрепления неведнъж спира вълните на настъпващите номади. В битката през 1223 г. татаро-монголите търпят сериозно поражение от добре организираните и обучени български воини. В последващите сблъсъци успехът отново е на българска страна. По този повод известният историк и археолог от Казан Алфред Халиков отбелязва: „Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение". Неравностойността на силите обаче сломява героичната българска съпротива и Волжка Бълга¬рия е принудена да стане васал на Златната орда.
Третият период е известен в историографията като злато-ордински или монголски (втората половина на XIII - средата на XV в.). Нашествието на татаро-монголите през 30-те години на XIII в. формално слага край на самостоятелното съществуване на Волжка България. Нейните икономически структури и културен живот обаче продължават да съществуват и оказват съществено влияние върху общия историко-културен облик на създадената през 1243 г. в рамките на Монголската империя Златна орда.
Прекратяването на опустошителните военни походи, възстановяването на старите търговски връзки и относителната политическа стабилизация в региона в края на XIII в. стимулира възраждането на Волжка България. Тя бележи своя най-голям разцвет през първата половина на XIV в., за което способства приемането на исляма като официална държавна религия в ордата. Град Болгар дори става резиденция на златоординските владетели.
От периода XIII—XIV в. датират редица монументални паметници там - дворцови постройки, кервансараи, съборни джамии, медресета, мавзолеи и бани. Високо равнище достига благоустройството - изгражда се сложна система от водопроводи, прекрасно оформени басейни и т.н. Подобни урбанизационни процеси се наблюдават и в други градове на Волжка България. Български зидари и строители изграждат забележителни монументални сгради в ред златоордински градове по Долна Волга. Волжките майстори първи в Европа усвояват добива и обработката на чугун. Предметите на българското занаятчийство - дрехи, обувки, предмети на бита и лукса, ювелир-ни изделия - продължават да бъдат сред най-ценените стоки на пазарите в цяла Евразия.
Около средата на XIV в. вътрешнополитическата обстановка в Златната орда се усложнява, избухват междуособици около владетелския престол, водещи до силни сепаратистки тенденции. Жертва на тези вълнения става и Болгар, който през 1361 г. е разорен и опожарен от златоординския отцепник Булат Тимур. Окончателно градът е разрушен от московската армия на княз Василий II през 1431 г.
Процесите на разпад се задълбочават и засягат самата Волжка България, която се разделя на две самостоятелни княжества - Българско и Жукотинско, просъществувало до XV в. Освен сепаратистките заплахи Българското княжество търпи и сериозни удари от агресивните си руски съседи. В резултат на постоянните нападения от запад икономическият и духовен живот на княжеството се премества и става основа на набиращото сили Казанско ханство със столица българския град Казан.

***
Компютърна обработка: Симеон Николов
Електронна библиотека "Арияварта"
Публикувано на 17.06.2005 г.

***

Коментари, предложения и нови книги изпращайте на адрес
agniage@gmail.com

^НАЧАЛО^