ПИСМЕНА

Николай К. Рьорих

***

Н. Рьорих. 1935-40. Кулу, Индия

***
Превод: Богомил Райнов
Настоящото издание на български език е подготвено по изднието
НИКОЛАЙ РЕРИХ. ПИСЬМЕНА
Издателство “Современник”
Москва 1974 г.

***
Сканиране и обработка: Симеон Николов
Електронна библиотека "Арияварта"
Публикувано на 15.06.2005 г.
Copyfree (.'.) 2005 TheoSoph
Всички права свободни!

***

В мъглата на легендата е обвит наистина героичният живот на Николай Рьорих. Пълният каталог на картините му още не е съставен. Споменават само приблизителната цифра: седем хиляди платна. Не е изучено, не е събрано в цялостно издание литературното наследство на Рьорих: статии, повести, разкази, приказки, стихове. Несъмнено е само, че то ще обхване няколко десетки дебели тома.
Велик художник, учен, писател, той е велик пътешественик. Неговата експедиция в неизследваните и труднодостъпни области на Централна Азия продължава пет и половина години. Тя минава през такива места на Тибет и Хималаите, дето по-рано не е стъпвал крак на европеец. Резултат на това пътешествие е основаването на Хималайския институт за научни изследвания "Урусвати". Невъзможно е да си представим Николай Рьорих затворил се между стените на ателието или лабораторията, отрекъл се в творческо уединение от нуждите и грижите на света. Той живее с грижите и тревогите на своето време, той е активен участник във великото обществено движение на века, той е борец за мир. Пактът за защита на културните ценности, подписан и ратифициран от много страни на света, в това число и от Съветския съюз, влиза в историята под името пакт на Рьорих. Той е страстен патриот. През целия си живот, изпълнен с трудности, работа и опасности, той носи в чистота и безстрашие образа на Родината. Към нея са обърнати неговите вдъхновени слова, звучащи днес така съвременно: "Родино велика, всички твои духовни съкровища,всички твои неизречени красоти, цялата твоя неизчерпаемост по всички простори и върхове ще браним. Не ще се намери такова жестоко сърце, за да каже: не мисли за Родината. И не само в празничния ден, но и при всекидневната работа ние ще вложим във всичко, което творим, мисълта за Родината, за нейното щастие, за нейното всенародно преуспяване."
Величието на творческия и духовен подвиг на Рьорих е възхищавало неговите съвременници. "Когато мисля за Рьорих - казва Неру, - аз съм поразен от размаха и богатството на неговата дейност и творчески гений. Велик художник, велик учен и писател, археолог и изследовател, той засягаше и осветляваше множество аспекти на човешките устремления." Две главни теми са владели творчеството на художника: Русия и Индия. В изкуствознанието даже е прието творчеството му да се дели на два периода: руски и индийски. Но това разделение е условно. В "руския" период той нееднократно се насочва към индийски сюжети, а на преклонна възраст, в разгара на работата над хималайската серия, изписва картини на руски теми ("Сергий-Строител", "Настася Микулична" и др.). Най-точно е изразил съществото на своето творчество сам художникът, когато през четиридесет и първа година записва в бележника си знаменателните думи: "Навсякъде се съчетаваха двете теми – Русия и Хималайте."
Почти четвърт век живее Рьорих в Индия. Поданник на чужда страна, той предизвиква недоверие у английските колониални власти. Това недоверие преминава в открита враждебност, след като Рьорих и семейството му през 1926 година се срещат в Москва с членовете на Съветското правителство - Чичерин и Луначарски. Те им предават сандъче със свещената за индусите хималайска пръст и послание от махатмите (учителите) на Индия, приветствуващи руската революция и опитващи се да подадът ръка за помощ. Английското разузнаване организира старателно следене на Рьориховото семейство. Както проличава от наскоро публикувани документи, ръководителите на британската тайна служба са смятали Рьорих за болшевишки пратеник, имащ специалната задача да установи в Тибет комунистическо правителство...
Но нищо не може да сломи великия дух на художника, нищо не може да поколебае вярата му в своята мисия. Сред бляскавото великолепие на хималайските снегове той усеща себе си като пълномощен духовен представител на руския народ. Неговият живот, неговото творчество стават своеобразен мост между двете страни. Тесни връзки на дружба свързват Рьорих и семейството му с изтъкнати лидери на индийския народ - Джавахарлал Неру, Рабиндранат Тагор. Името на Рьорих в Индия е окръжено от любов. Към това име неизменно добавят почтително благоговейното Гуру (Учител). Рьорих завършва земния си път в Индия тъкмо когато се готви за завръщане в Родината. Картините му вече са опаковани и приготвени за изпращане в Москва. След смъртта на Рьорих, според завещанието на художника, те са предадени в дар на СССР. В долината Кулу в подножието на Хималаите стои голям камък, отронил се от масива. Върху него е изсечен надпис: "В декември 1947 година тук бе предадено на изгаряне тялото на Николай Рьорих - великият руски приятел на Индия. Да бъде мир."
Многоцветно и многостранно е творчеството на Рьорих. Ние откриваме Рьорих за себе си не отведнъж, а постепенно. Може да се каже, че сега вече знаем художника Рьорих. Писателя Рьорих познаваме по-малко. Поета Рьорих изобщо не познаваме. А при това, в своето време, стиховете на Рьорих са били известни на любителите на поезията. Те са били печатани, те са предизвиквали спорове, те са били издадени в отделна книга: "Цветята на Мориа", 1921 г. Стиховете на Рьорих са получили високата оценка на съвременниците. Рабиндранат Тагор (той се запознава с техния превод на английски) намира в тях особено духовно сродство с Индия. Леонид Андреев назовава стиховете на Рьорих "Северно сияние", а Алексей Максимович Горки ги определя с величественото слово: "Писмена". Впрочем, тъкмо това слово, точно отговарящо на духа на поезията на Рьорих, ние сме поставили като заглавие на книгата.
Прието е да се говори за необичайността, за своеобразието на стиховете на Рьорих. Но в какво е тази необичайност? Философска лирика? Стиховете на Баратински и Тютчев са й прокарали широк път в нашата поезия. Бял стих, свободен размер? Руската поезия отдавна вече е усвоила формите на свободното стихосложение. Те са станали даже в известна степен традиция.
Истинското своеобразие на стиховете на Рьорих идва от диханието на източната мъдрост на мъдростта, станала жива и радостна реалност на цялото негово творчество. Но това съвсем не е подражание на чужди образци, не е стилизация. Това е органическа сплав на духовния свят на съвременния човек със света на високите мисли на източната и преди всичко на индийската култура.
Алегоричните образи на Рьорих ("цар", "господар", "могъщ") възлизат към традициите на индийската поезия. Несъмнена е близостта със стиховете на Тагор. Своеобразието на творческия почерк на Рьорих се е възприемало трудно от някои читатели. Спънка за тях е ставала образната символика на поета. Образите са се тълкували понякога праволинейно, еднозначно. Изтръгнати от живата тъкан на стиха, те са изглеждали отвлечени, архаични. Игнорирала се е философската съдържа-телност на образа. Замъглявало се е съвършено очевидното, че думи като "цар", "господар" са думи-алегории, че те символизират творческото начало на мирозданието, вътрешното творческо "аз" на човека. Утвърждаването "царственността" на градивния труд - ето патоса на стиховете на Рьорих. Възпитай у себе си "царя" и "господаря" на собствения си живот, стани радостен творец на живота – ето зова на стиховете на Рьорих. Не бива да се забравя, че светът на отвлечените, мъгляви, отвъдни образи и символи е бил винаги чужд на светогледа на Рьорих. За това сам той е ка¬зал съвсем определено: "Аз не обичам, думата "мистика" или "окултизъм", защото и едното и другото са само синоними на невежеството."
Реалната биографична основа на стиховете ле¬ко се отгатва. Стихотворението "Където си пратен" е пронизано от патоса на устрема към Изток, когато пътят натам бива прекъснат за художника от световната война. Стиховете "В тълпата" са родени от преживяванията на Рьорих, принуден да се потопи в атмосферата на чуждия за него западен буржоазен свят*. В стихотворението "В танца" е даден рязък образ на този свят в цялата му непривлекателна същност: с неговата бездуховност, с неговия страх пред бъдещата катастрофа, с неговия стремеж по всякакъв начин да избяга от този страх, да забрави, да се забрави...
Чертите на външния свят, на външния живот са набелязани в стиховете достатъчно отчетливо. Но, разбира се, с тях не се изчерпва съдържанието на стиховете. То е по-дълбоко, по-тънко, по-съкровено. И ценността им за нас е преди всичко в това, че в тях е отразено напрегнатото духовно и творческо търсене на художника. В стиховете са чести обращенията към пътника, към момчето. Твърде важно е да се разбере какво означават тия обращения. Не следва да се мисли, че това е назидание, сентенция, в най-добрия случай напътствие към някого, Не, това е обращение към себе си, към своя вътрешен свят, към своето , творческо "аз".
В едно от писмата си Рьорих пише: "Публиката съвсем не разбира "Цветята на Мориа", но все пак чувствува, че има някакво вътрешно значение." Сам художникът много е държал на вътрешната настройка на книгата, на вътрешната връзка между стиховете. Следвайки автора, ние сме запазили възходящия сякаш по стъпала строеж на книгата в четири части: три цикъла стихове, наричани от поета сюити, и поемата "На ловеца, влизащ в гората".
Първият цикъл е обединен под названието Знаци - Тук всички стихове са подчинени на ключовата тема - пробуждане на любознател-човешки дух. Той само смътно различава, той не вижда, а по-скоро отгатва светлите знаци които са затъмнени за него и от нощната мрачина, и от мъглата на суетливата делничност, и от пелената на собствените съмнения и страхове. Но диханието на светлината вече Пронизва всички предмети и всичко наоколо дарява човека с приповдигнато-празнично настроение. Трябва само да умееш да почувствуваш със сърцето си красотата на околния свят. Това е като че начало на трудния, но радостен път към възлизането.
Във втората част на книгата "Вестоносец" смътното очакване на откритието прераства в увереност. Човекът чува своя вътрешен глас, зовящ към труд и творческо напрежение: "Стани, приятелю. Получи се вест. Твоят отдих привърши." Но да се получи вест, не е тъй просто. Затова трябва да бъдеш бдителен към всички явления на живота. Вестта може да пристигне отвсякъде, пък и вестоносецът Може да бъде най-неочакван... Той може да се яви като тържествен пратеник с драгоценен подарък от господаря ("Бисер"), но той може да бъде и съвсем обикновен човек, заселил се "около нашата градина" ("Забелязвам"). Рьорих като че разкрива смисъла на знаменитото източно изречение: "Ако трябва, и мравката ще бъде пратеник." Важна е не мравката, важна е вестта, важно е да чуеш и да разбереш със сърцето творческия зов на живота.
Третата част на книгата е "Към момчето". Момчето - това е съзидателният дух на човека, правещ първите плахи, но самостоятелни стъпки. Приказната орехова клонка (според преданието с нейна помощ са търсели не само имане, но и подземни води) става в умелите ръце на човека насочващ жезъл ("Жезъл"). Непреодолими са радостните сили на природата, непобедима е радостната основа на човешкото битие ("Грешиш, момче! Няма зло..."). В духовната борба, в борбата на светлината и тъмнината, момчето вече не е момче, а воин. Жаждата за подвиг, вярата в победата дишат от стиховете: "Не ще могат да те победят. Но ще излязат да се бият с тебе." Разделът завършва със стихотворение, вдъхновено от сюжет на индийската митология - "Лакшми Победителката". Сблъсъкът между двете начала духът на отрицанието и разрушението (богинята Сива Тандава) и духът на доброто (Лакшми - богинята на красотата и щастието) - завършва с поражение на тъмнината, с тържество на светлината.
Четвъртата част на книгата, това е поемата "Напътствие към ловеца, влизащ в гората". За Рьорих тази поема е имала особено значение, той я е смятал за програмно произведение. Написана в 1921 година преди заминаването за Индия, тя предхожда най-важния, най-зрелия период в творчеството на художника. Гласът на твореца, осъзнал своята мисия, звучи тук с пълна сила. В символиката на поемата е отразено безстрашието на човешкия дух, неговият стремеж към непрестанен възход. "Това е твоят час... И няма да поискате, ни ти, нито ловът ти, в дола да слезете." Рьорих се е стремил да придаде безличен характер на поемата. С това се обяснява встъпителното слово към поемата, където се споменава името на тибетски герой от древността. "Дал ли го е Рьорих от Русия - приемете. Дал ли го е Алал-Минг-Шри-Ишвара от Тибет - приемете." С други думи: не е важно откъде е дошла вестта, от Запад или от Изток, важна е самата вест, важна е звучащата песен на радостта: "Радвай се! Радвай се! Радвай се! Ловецо трижди позван."
Лесно е да се забележи, че стиховете на Рьорих са сходни със сюжетите на неговите картини. Образът на вестоносеца с еднаква сила владее и въображението на поета, и въображението на художника. Може да се посочат и други примери. Но това не значи, че стиховете изпълняват илюстративна задача. Работата е в туй, че да се очертае разграничителна линия между стиховете и цялото творчество на Рьорих е невъзможно. За него подобно деление не е съществувало. Картини, стихове, статии, повести - всичко това са вълни на единен творчески поток. Не ще очертаваме такава линия и ние. Но ще помним, че стиховете на Рьорих ни помагат по-дълбоко да разберем същината на неговото творчество, откриват ни вътрешния свят на художника. А откриването на вътрешния свят на велик човек винаги е събитие, винаги е радост.

Валентин Сидоров.
*1974 г. (бел. ред.)

***

СВЕЩЕНИ ЗНАЦИ
Ний не знаем. Но те знаят.
Камъните знаят. Даже знаят
дърветата. И помнят.
Помнят кой е нарекъл
планините и реките.
Кой е построил нявгашните градове.
Кой е дал име на отколешни страни.
Незнайни за нас слова.
Всички те са пълни със смисъл.
Всичко е изпълнено с подвизи.
Навред герои са минали.
"Да знаеш" - сладка дума.
"Да помниш" - страшна дума.
Да знаеш и помниш.
Да помниш и знаеш.
Значи - да вярваш.
Летели са въздушни кораби.
Лял се е течен огън.
Светкала е искрата
на живота и смъртта.
С мощта на духа са се издигали
каменни грамади. Ковал се е
чудесен меч. Писмена
мъдри тайни са пазели.
И отново всичко е явно. Всичко е ново.
Приказката-предание
претворила се е в живот.
И ние отново живеем.
И отново ще се изменим. И отново
Ще се докоснем до земята.
Великото "днес" ще помръкне утре.
Но ще се появят свещените знаци.
Тогава, когато е нужно.
Не ще ги забележат. Кой знае?
Но те ще построят живота,
Къде са
свещенните знаци?
1915

ЩЕ ВИДИМ
Ний вървим да търсим свещените знаци.
Вървим предпазливо и мълчаливо.
Хората минават, смеят се,
зоват ни подире си.
Други бързат недоволно.
Някои ни заплашват.
Искат да ни отнемат това,
което притежаваме. Не знаят
минувачите, че сме излезли
да търсим свещените знаци.
Но заплашващите ще отминат.
Те имат толкова много работа.
И ние ще търсим
свещените знаци. Никой не знае къде
стопанинът е оставил своите знаци.
Най-вероятно е да са там -
на крайпътните стълбове. Или в цветята.
Или сред речните вълни.
Струва ни се, че бихме могли
да ги търсим в облачните сводове.
При светлината на слънцето,
при светлината на луната.
При светлината на смолата и на огъня
ще търсим свещените знаци.
Ние дълго вървим, внимателно гледаме.
Много хора минаха край нас.
Наистина, изглежда, че те
знаят заръка та:
да намериш свещените знаци.
Става тъмно. Трудно е пътя да различиш.
Непознати места.
Къде ли може да са те -
свещените знаци?
Днес вече навярно ще ги открием.
Но утр ще е светло. Аз знам -
ще ги видим.

НА ПОСЛЕДНИТЕ ВРАТИ
Казаха ни: "не бива".
Но ний все пак влязохме.
Приближавахме се към вратите.
Навред слушахме все туй "не бива".
Искахме да видим знаците.
Казаха ни: "Не бива".
Искахме да запалим светлината.
Казаха ни: "Не бива".
- Стражи беловласи,
много видели и знаещи!
Грешите, стражи!
Стопанинът разреши да узнаем.
Стопанинът разреши да видим.
Навярно той иска да знаем,
той иска да видим.
Зад вратите изправен е пратеник.
Нещо за нас е донесъл.
Допуснете ни, стражи!
"Не бива" - ни казаха
и вратите затвориха.
И все пак през много врати
ний преминахме. Промъквахме се.
И "може" оставаше там, подир нас.
Стражите пред вратите ни дебнеха.
И молеха. И заплашваха.
Предупреждаваха: "Не бива".
Ний навред запомнихме "не бива".
Не бива всичко. Не бива за всичко.
Не бива към всичко.
И само назад "може".
Но на последните врати
ще бъде написано "може".
Подир нас ще остане "не бива".
Така нареди Той да напиша
на последнитеврати.
1916

ПРОСЯК
В полунощ пристигна нашият Цар.
В чертога оттегли се. Така каза.
На заранта Царят се яви пред тълпата.
А ний и не знаехме...
Не успяхме ний да го видим.
Би трябвало да узнаем заповедите.
Но нищо, през тълпата до него ще стигнем,
ще го докоснем, ще кажем, ще запитаме.
Колко голяма е тълпата! Колко улици!
Колко пътища и пътеки!
Та той би могъл да отиде далеч.
И дали ще се върне в чертога отново?
Навред следи върху пясъка.
Все пак следите ще разгадаем.
Тук дете е вървяло.
Тук - жена, обременена с товар.
Ето, навярно, недъгав - накуцвал е той.
Нима не ще се оправим?
Та Царят винаги движи се с посох.
Следите неясни ще разчетем.
Ето остър боен накрайник.
Не прилича! По-широк е на Царя посока,
а походката по-спокойна.
Равномерни ще бъдат следите от посоха.
Откъде са се взели толкова хора?
Сякаш всички са се сговорили
да минат през нашия път.
Но ще побързаме.
Виждам вече следа величава,
придружена от широкия мирен посох.
Това е навярно нашият Цар. Ще го догоним
и ще го залитаме.
Разблъскахме и изпреварихме хората.
Побързахме.
Но с посока вървеше слепият
просяк.
1916

ПЪТЕКИ
Ще настигнем Царя в гората.
Не ще ни попречат хората.
Там и ще Го запитаме.
Но Царят върви винаги сам,
а гората е пълна с пътеки.
Неизвестно кой е минал по тях,
минавали са жители нощем.
Мълчаливо са минали и са изчезнали.
Денем е пусто в гората.
Птиците мълчат и вятърът мълчи.
Царят наш далеч е отминал.
Замлъкнали са пътища
и пътеки.

ДА ВЯРВАМ ЛИ?
Накрая узнахме
къде е отишъл нашият Цар.
На стария площад с трите кули.
Там ще поучава.
Там ще дава повели.
Ще каже веднаж. Два пъти
нашият Цар не казва никога.
Ще побързаме към площада.
Ще поемем напряко.
Ще зад мине м тълпата от бързащи.
При подножието на Духовната кула
ще излезем. За мнозина тоз път
непознат е. Но навред е народ.
Всички преки улици са задръстени.
В пътните врати се притискат.
А там Той вече говори.
По-нататък не можем да минем.
И никой не знае онзи, който пръв е
пристигнал.
Кулата вижда се, ала отдалеч.
И понякога сякаш даже звучи
Царското слово. Но не,
думите царски не чуват се.
Само хората ги предават един другиму.
Жената - на воина.
Воинът - на велможата.
На мен ги предава обущарят-съсед.
Ала точно ли чува ги той от търговеца,
върху прага на входа изправен?
Мога ли аз
да им вярвам?

УТРЕ?
Знаех толкова полезни неща
и сега ги всички забравих.
Като пътник ограбен,
като бедняк, загубил имота си,
напразно си спомням богатството,
което съм имал отдавна.
Спомням си ненадейно,
без да мисля, без да зная кога
ще проблесне умрялото знание.
Вчера още дори знаех много,
но по време на нощта всичко помръкна.
Верно, денят бе голям.
Нощта бе дълга и тъмна.
Дойде уханното утро.
Бе чудесно и свежо.
И озарен от новото слънце,
забравих аз и се лиших от онуй,
дето бях го натрупал.
Под лъчите на новото слънце
всички знания се разсеяха.
Не мога вече да отлича враг от
приятели,
Не знам кога ме заплашва опасност.
Не знам кога нощта ще настъпи.
И новото слънце
да посрещна не ще съумея.
Всичко туй го владеех, но сега обеднях
Обидно е, че ще узная отново
необходимото не по-рано от утре,
а днешният ден още е дълъг.
Кога ще настъпи то -
утре?

ВРЕМЕ
В тълпата ни е трудно да вървим.
Толкова сили и воли враждебни.
Тъмни твари са накацали
върху плещите и лицата на минувачите.
Ще свърнем встрани,
там, в предградието,
дето древен стълб се издига, ще седнем.
Ще отминат по пътя си.
Всички налепи долу ще се утаят,
а ний ще почакаме.
И ако дочуе се вест
за свещените знаци,
ще се устремиме и ний.
Ако ги понесат,
ще станем и почит ще им окажем.
Зорко ще гледаме.
Остро ще слушаме.
Ще можем и ще желаем
и ще тръгнем тогава, когато -
бъде време.

В ТЪЛПАТА
Готова е мойта одежда. Сега
ще сложа и маската.
Не се учудвай, приятелю, ако маската
бъде страшна. Та това е просто привидност.
Налага се да излезем от къщи.
Кого ще срещнем? Не знаем.
За какво ще се покажем.
Против свирепите
със щит отбранявай се.
Неприятна ли ти е маската?
Не прилича ли тя на мене?
Под веждите не се виждат очите ли?
Набраздено е твърде челото ли?
Но скоро ще снемем ний маската.
И един на друг ще се усмихнем.
Сега да влезем
в тълпата.
1918

НАПРАЗНО
Не се виждат свещените знаци.
Остави очите си да отдъхнат.
Знам, уморени са те. Затвори ги.
Вместо тебе аз ще погледам.
Ще ти разкажа за туй, което виждам.
Слушай! Около нас е все същата равнина.
Шумолят сиви храсти.
Метално светят езера.
Безропотно немеят камъни.
Блестят в сияние студено
сред ливадите. Мъгли студени.
В дола са легнали. Протегнати в безкрая.
Знаят, мълчат и пазят.
Птици не виждам.
Звяр в равнината не бяга.
Както преди няма никого.
Никой не идва. Ни една точка.
Ни един пътник.
Не разбирам. Не виждам. Не знам.
Ти напразно напрягал би
свойто око.
1918

В ТАНЦА
Бойте се, когато спокойното премине
в движение.
Когато посятитеветрове се превърнат
в буря.
Когато човешката реч
се изпълни с безсмислени думи.
Плашете се, когато под земята в имане
заровят хората своите богатства.
Бойте се, когато хората сметнат за сигурни
само съкровищата върху своето тяло.
Бойте се, когато наоколо се струпат тълпи.
Когато забравят за знанието.
И разрушат с радост по-рано узнатото.
И лесно изпълнят заканите.
Когато не ще има върху какво
да запишете вашето знание. Когато листата
на писанията станат нетрайни,
а думите зли. Ах, мои съседи!
Вие зле сте се наредили. Отменили сте
всичко.
Никаква тайна, по-далеч от сегашното!
И с торбата на нещастието сте тръгнали
да скитате и завладявате света.
Вашето безумие е нарекло
най-безобразната жена: желана!
Малки танцуващи хитреци!
Вие сте готови да се удавите
в танца.
1916

ЩЕ ВЪЗЛЯЗА
Ще извикам още веднаж.
Накъде се отдалечихте?
Ето, пак не ви чувам.
Гласовете ви сред скалите заглъхнаха.
Не бих могъл да отлича вече
гласа ви от вейката падаща,
от полета на птица случайна.
Моите призиви
за вас са също изчезнали.
Не знам ще тръгнете ли вий,
но искам аз да стигна до върха.
Оголиха се вече камъните.
По-редки мъховете станаха,
а хвойната е суха
и едва държи се.
Въжето ви удобно би било за мене,
ела и сам
аз ще възляза.
1917

ЩЕ ВИДИШ
Какво огрява лицето ми?
Свети слънцето, с топлина
изпълва градината наша.
Какво там шуми?
Морето шуми. Макар че
не се вижда зад планината скалиста.
Откъде е бадемовото ухание?
Бял цвят залял е дърветата.
Ябълките също цъфтят.
Всичко пламти разноцветно.
Какво се намира пред нас?
Ти стоиш на височинката.
Пред нас се спуска градината.
Зад ливадата синее залив,
От другата страна
са хълмове и гори.
Тъмнеят боровите планини.
Чезнат очертанията
в синята далечина. Кога ли
ще видя всичко това? Утре
ще го видиш.
1917

ВРАТАР
"Вратарю, кажи защо
затваряш тази врата?
Какво пазиш тъй неотстъпно?"
- "Пазя тайната на покоя".
- "Но нали пуст е покоят?
Достоверни хора са казали: там няма нищо"
- "Тайната на покоя аз знам.
Поставен съм нея да пазя".
- "Но празен е твоят покой".
- "За тебе е празен" - отвърна
вратарят.

КЛЮЧЪТ ОТ ВРАТИТЕ
Днес вълшебник ще бъда
и несполуката в сполука ще превърна.
Заговориха мълчащите.
Извърнаха се назад отиващите си.
Закимаха с глава всички страшни.
Клюмнаха всички заплашващи.
Мислите, пристигнали като гълъб,
се стаиха, за да бъдат мирно насочвани.
Най-тихите слова донесоха буря.
И ти вървеше, като сянката на това,
което трябва да настъпи.
И ще станеш дете,
за да не ти пречи срамът.
Ти седеше край пътните врати,
достъпни за всеки измамник.
Питаше кой би желал да те изиграе.
Какво чудно? Ловецът щастлив
ще намери достойния лов.
Ще намери без страх.
Но постигнал сполуката своя,
аз на тръгване знам, че не всички
между вас съм видял.
Най-хубавите срещи
са останали без завършек.
И край мене са минали много добри
или още не са дошли.
А аз не съм ги познавал.
И преоблечен, седях между вас.
И вие се загръщахте в разни одежди.
Пазехте мълчаливо ръждясалите ключове
от вратите.

КЪМ НЕГО
Намерих най-после пустинник.
Знаете, колко трудно е
да намериш пустинник тук на земята.
Запитах го, ще ми посочи ли
моя път и ще приеме ли
моя труд благосклонно.
Той дълго се взираше и запита
кое е за мен най-любимото.
Най-любимото? Аз отговорих:
"Красотата". - "Най-любимото
трябва да изоставиш". "Но кой
заповяда това?" - го запитах.
"Бог" - отвърна пустинникът.
Нека Бог ме накаже -
не ще изоставя най-прекрасното,
което ни води
към Него.
1920

НАШИЯТ ПЪТ
Пътници, сега ние минаваме
по селския път. Чифлици редуват се
с по ля и гъстаци.
Деца за стадата се грижат.
Към нас приближават децата.
Момче ни дарява с боровинки
в брезова кора. Девойка подава
китка уханни треви. Детенце
зарад нас се разделя с пръчката,
украсена с изрязани ивици.
То мисли, че с нея ще ни бъде по-леко
да вървим. Отминаваме.
Няма никога вече да срещнем тия деца.
Братя, едва сме отминали чифлиците
и вече на вас ви омръзнаха тия подаръци.
Вий разпиляхте тревата уханна.
Ти счупи кошничката от бреза.
Ти хвърли в канавката пръчката,
подарена от малкия. Защо ни е тя?
В тоя дълъг наш път.
Но децата не притежаваха нищо друго.
Те ни дадоха най-доброто
от всичко, което имаха, за да украсят
нашия път.
1917

НЕ ЩЕ ОТВОРЯ
Остави насмешката, приятелю.
Та ти не знаеш какво скрито е тук.
Нали в твое отсъствие
това сандъче напълних.
В твое отсъствие с покривало загърнах го.
И ключът врътнах в ключалката.
Няма да успееш
никого да разпиташ наоколо.
Ако пък искаш да бъбриш -
ще се наложи да лъжеш.
Измисляй сам и лъжи,
но сандъчето сега
не ще отворя.
1917

ВЕСТОНОСЕЦ

ВРЕМЕ Е
Стани, приятелю.
Получи се вест.
Твоят отдих привърши.
Сега узнах де се пази
един от свещените знаци.
Помисли - какво щастие,
ако един знак намерим.
Трябва преди изгрев да тръгнем.
Да приготвим всичко нощес.
Небето нощно погледай,
сега невиждано хубаво.
Не помня друго такова.
До вчера още Касиопея
бе мъглива и тъжна,
Алдебаран страхливо блещукаше.
И Венера не се появи.
Но сега всички изгряха.
Орион и Арктур заблестяха.
Зад Алтаир надалеч
нови звездни знаци сияят
и прозрачна и ясна е
мъглявината на съзвездията.
Нима не съзираш пътя към онова,
дето утре ще открием.
Звездните начертания се пробудиха.
Вземи свойто имущество.
Не ти трябва оръжие.
По-здрави обувки сложи.
Препаши се по-стегнато.
Каменист ще е пътят ни.
Светлее на изток.
Време е
1916

КАПКИ
Твоята благодат изпълва ръцете ми.
В излишък се лее тя между моите пръсти.
Не мога всичко да удържа. Не успявам
да различа
сияещите струи на богатството.
Твоята блага вълна
из ръцете ми облива земята.
Не виждам кой ще събере драгоценната влага.
Дребните пръски върху кого ще паднат?
Не ще смогна до къщи да стигна.
От цялата благодат в ръцете здраво стиснати
ще донеса само
капки.
1920

ТОЗИ, ДЕТО ОТВЕЖДА
Ти, който идваш в нощната тишина,
казват, че си невидим,
но туй не е истина.
Познавам стотици хора
и всеки Те е виждал,
поне веднаж.
Неколцина жалки и глупави
не са могли да разгледат лика Ти,
многообразно изменлив.
Ти не искаш да пречиш на живота ни.
Ти не искаш да ни изплашиш
и се движиш в тишина и мълчание.
Очите Ти могат да светкат,
гласът Ти може да гърми.
И ръката може да бъде тежка
дори за черния камък.
Но ти не светкаш,
ти не гърмиш,
и не громиш. Ти знаеш,
че разрушението е по-нищожно от покоя.
Ти знаеш, че тишината
е по-гръмка от гърма. Ти знаеш,
дето идваш в тишина
и дето отвеждаш.
1916

НА СУТРИНТА
Не знам и не мога.
Когато искам, мисля си -
не иска ли някой по-силно?
Когато узнавам -
не знае ли някой още по-твърдо?
Когато мога - не може ли някой
и по-добре, и по-дълбоко?
И ето, не знам и не мога.
Ти, дето идваш в тишина,
безмълвно кажи какво в живота съм искал
и какво съм достигнал.
Положи върху мене ръка -
и отново ще мога и ще желая,
и желаното през нощта, ще си спомня
на сутринта.
1916

БЛАГОДАТ
Приеми моя дар, мили приятелю!
С труд и знание аз събрах тоя дар.
За да го дам, го натрупах.
Знаех, че ще го дам.
Върху моя дар ще наслоиш
радостта на духа. Тишина и покой.
Сред възкресенията на духа
устреми поглед в моя дар.
А поискаш ли да наредиш на слугата
дара да донесе, назови го
благодат.
1918

ОТВОРИ
Върху твоите лавици по стените
много стъкленици стояха.
Разноцветни са те.
Затворени всички грижливо.
Някои загърнати плътно,
за да не прониква светлина.
Какво има в тях - не знам.
Но ти строго ги пазиш.
Останал сам през нощта,
светлините запалваш и смес нова създаваш.
Знаеш смесите за какво са полезни.
Нужна ми е твоята помощ.
Вярвам в твоите смеси.
Тази, дето ще бъде полезна за мене,
нея сега
отвори.
1917

ОСТАВИХ
Приготвих се да тръгна на път.
Всичко, което бе мое, оставих:
Вземете го, приятели.
Сега за последен път ще обходя моя дом.
Още веднаж вещите ще огледам.
Изображенията на своите близки
още веднаж ще погледна.
За сетен път. Вече знам,
че нищо мое тук не е останало.
Вещите и всичко това, дето ме е
притеснявало,
доброволно отдавам.
Без тях ще бъда по-свободен.
Към тоя, дето ме зове освободен,
аз се обръщам. Сега още веднаж
ще обходя дома. Ще огледам още веднаж
всичко онуй, от което освободен съм.
Свободен и волен и в помисъл твърд.
Изображенията на близки
и бившите мои неща ме не смущават.
Тръгвам. Бързам. Ала веднаж, още веднаж,
за последен път ше обходя
всичко, което
оставих.
1918

СВЕТЛИНА
Как лика Ти ще видим?
Ликът всепроникващ,
по-дълбок от чувство и ум.
Неосезаем, не чут и незрим.
Призовавам:
сърце, мъдрост и труд.
Кой е узнал онова, дето няма
ни форма, ни звук, нито вкус,
дето няма ни край, ни начало?
В тъмнината, когато всичко спре,
жаждата на пустинята и солта на океана!
Ще чакам Твойто сияние.
Пред лика Ти не грее слънцето.
Не грее луната.
Ни звезди, нито пламък,
ни мълнии. Не сияе дъгата,
не трепти северното сияние.
Твоят лик там сияе.
Всичко сияе с неговата светлина.
В тъмнината блещукат
трошици от Твоето сияние.
И в моите затворени очи
блика чудната твоя
светлина.
1918

ТВОЯТА УСМИВКА
На пристанището се прегърнахме и простихме.
Скри се лодката сред вълни позлатени.
На острова сме ние. Наш е старият дом.
Ключът от храма е у нас. Наша е пещерата.
Наши са и скалите, и боровете, и чайките.
Наши са мъховете. Наши - звездите над нас.
Острова наш ще обходим.
Ще се върнем при жилището едва през нощта.
Утре, братя, ще станем рано.
Съвсем рано, когато слънцето още не е
изгряло.
Когато изтокът запламтява в ярко сияние.
Когато едва се пробужда земята.
Хората още ще спят.
Освободени, извън техните грижи,
ще познаваме себе си.
Ще бъдем сякаш не хора.
До предела ще стигнем
и ще надзърнем. В тишина и мълчание.
И мълчащият ще ни отговори.
Утро, кажи, какво отведе ти в мрака
и какво среща отново
твоята усмивка.
1918

БЕЗ ДА РАЗБЕРАТ
Не знам кога твоето слово е силно.
Понявга ти ставаш обикновен.
И притаил се, седиш сред глупците,
които знаят тъй малко.
Понявга ще кажеш, но сякаш не
се огорчаваш,
ако не те разберат.
Понявга гледаш тъй нежно незнаещия,
че завиждам на неговото незнание.
Сякаш дори се не грижиш
своя лик да покажеш.
И когато слушаш приказките на
изминалия ден,
даже навеждаш очи, сякаш подбираш
най-простите думи.
Как трудно е да се разпознаят
всички твои стремежи.
Как не леко е да се крачи подире ти.
Ето и вчера, когато говореше с мечките,
стори ми се, че те си отидоха,
без да те разберат.
1920

ЩЕ СЪХРАНЯ
Приближи, приближи до мен, светли,
с нищо не ще те изплаша.
Вчера ти искаше да приближиш,
но бродеха моите мисли
и моят поглед блуждаеше.
Не успях да те видя. Когато
ти вече се отдалечи,
усетих твоя полъх, ала вече бе късно.
А днес ще оставя всичко, което ми е
попречило.
Ще потопя мислите си в тишина.
В радост духовна ще простя на всички,
досадили ми днес.
Оставам спокоен. Никой не пречи ми.
Звуците на живота случаен ме не тревожат.
Чакам. Знам, че не ще ме оставиш.
Към мене ще се приближиш.
Твоят образ в мълчание
ще съхраня.
1917

И ЛЮБОВТА
Какво стана с дружбата!
Кога бях допуснат
в тая стовратна обител!
Ако твоят приятел, скъп нявга за тебе,
те е разгневил,
недей го наказва, Могъщи,
според заслугите му. Всички говорят,
че си се отвърнал.
Кога, с утешено сърце,
примирен ще те видя? Приеми! Вземи!
Знаеш извора на моите думи.
Ето греховете ми и мойто добро!
На теб ги принасям.
Вземи и едното и другото.
Ето знание и невежество!
Вземи и едното и другото.
Предаността към тебе ми остави!
Ето чистота и греховност!
Не желая ни едното, ни другото!
Ето добри и зли помисли.
И едното и другото принасям на тебе.
Сънищата, увличащи в грях,
и сънищата на правдата ти отдавам.
Направи тъй, че у мен да остане
преданността към тебе
и любовта.
1917

БЕЗДЪННО
Ти, Могъщ, навред и във всичко.
Ти пробуждаш ни за светлината.
Ти приспиваш ни в мрака.
Ти в блуждае нето ни водиш.
Хареса ни да вървим неизвестно къде.
Три деня блуждахме,
имахме огън, оръжие, дрехи...
Наоколо много птици и зверове,
какво пък? Над нас залези,
изгреви, вятър свеж и уханен.
Вървяхме отпърво в долина широка.
Зелени бяха полята.
А далечините бяха тъй сини.
Сетне тръгнахме през гори
и край блато обрасло. Нацъфтял храсталак.
Ръждиви тръстики обхождахме.
Задминавахме бездънни тресавища.
Определяхме пътя по слънцето.
Заоблачи се. Слушахме вятъра.
Ловяхме вълните му с влажна ръка.
Стихна вятърът. Оредяха горите.
Поехме по бърдо скалисто.
Сякаш бяла кост хвойна стърчеше навсякъде,
каменни маси в жили светли бяха притиснати
в отколешната работа на сътворението.
Пълзяхме по издатините.
Зад веригите на скалите се не виждаше нищо.
Тъмнееше, по стъпалата
на великанския храм ще се спуснем по-ниско.
Облаци. Стана тъмно. Долу мъгли се
разстлаха.
Стъпалата все по-стръмни и стръмни.
По мъха с мъка пълзяхме. По-долу
кракът вече на нищо не стъпва.
Тук ще нощуваме. Върху мъха на скалата
ще подремем до утрото.
Дълга тиха нощ. На пробуждане чуваме
само свистенето на неясни полети.
Вой далечен трепти равномерно.
Просветна на изток.
Застлаха мъгли долината.
Сякаш лед остри, сини скали
са се струпали плътно.
Дълго седяхме извън света.
Додето мъглата разсея се.
Над нас стена се издигаше.
Под нас пропаст синееше
бездънно.
1918

ЛЮБОВ?
Ето вече бе ден.
Наведнаж толкова хора дойдоха при нас.
Доведоха със себе си те
и някакви съвсем непознати.
Не можах по-рано да узная нищо за тях.
Най-лошото бе, че говореха
на съвсем непонятни езици.
И аз се усмихвах, като слушах
техните приказки странни.
Говорът на едни напомняше грак на
планински орли.
Други съскаха като змии.
Понякога вълчи лай разпознавах.
Думите светкаха като метал.
Словата ставаха страшни. В тях
громоляха планински скали.
В тях градушка трещеше.
Шумеше в тях водопад.
А аз се усмихвах. Как бих могъл да знам
смисъла на техните думи?
Може би те на своя език да повтаряха
милото за нас слово
любов?
1920

НЕ СИ СЕ ОТДЕЛЯЛ
Работата започната ти ми остави.
Пожела аз да я продължа.
Чувствам доверието Ти към мене.
Към работата ще се отнеса внимателно и
строго.
Та с тази работа Ти занимавал си се сам.
Ще седна до Твоята маса.
Ще взема перото Ти.
Ще поставя Твоите вещи в обичайния ред.
Нека те ми помогнат.
Но Ти остави много неща неизречени,
когато си тръгна. Под прозорците
шум и викове на продавачи.
Тежък тропот на коне по настилката.
И трясък на колела обковани.
Скриптене на въжета в пристанището.
И удари тежки на котвите.
И вопли на приморските птици.
Не можех да Те запитам:
пречело ли Ти е всичко това?
Или от всичко живеещо
вдъхновение черпил си?
Доколкото знам,
ти при всички решения, от земята
не си се отделял.
1919

ЗАБЕЛЯЗВАМ
Непознат човек се засели
до нашата градина.
Всяка заран той свири на гусла
и пее своята песен.
Струва ни се понякога, че повтаря песента,
ала песента на непознатия
е винаги нова. И винаги
някакви хора тълпят се при входа.
Вече пораснахме. Брат ми
вече тръгна на работа.
А сестра ми трябва да се омъжи.
А непознатият все още пееше.
Отидохме да го помолим
да попее на сватбата на сестра ми.
При това го запитахме:
откъде взема все нови слова
и как толкова време
песента му е винаги нова?
Той сякаш се много учуди,
поглади брадата си бяла и рече:
"Струва ми се, че вчера едва
се заселих до вас. И все още
не съм смогнал да разкажа дори за това,
което наоколо си
забелязвам."
1919

БИСЕР
Отново вестоносец.
Заповед Твоя отново!
И дар от Тебе.
Господарю, своя бисер Ти ми изпрати
и нареди да го включа
в мойта огърлица.
Ала знаеш Ти, Господарю,
че моята огърлица е фалшива.
И дълга е тя, както са дълги
само фалшивите вещи.
Твоят бляскав подарък
ще потъне сред манистата бледи.
Но Ти заповяда. Ще изпълня.
Ей вие улични скитници!
Има в мойта огърлица
един даден ми
от Господаря
бисер!
1920

ЗА НАС?
В живота има толкова чудни неща.
Всяка заран край нашия бряг
плува неизвестен певец.
Всяка заран бавно из мъглата
лека лодка се движи и винаги
нова песен звучи.
И пак тъй, както винаги, скрива се
зад скалата съседна певецът.
И струва ни се: няма никога
да узнаем кой е той, този певец,
и накъде всяка заран отправя се.
И за кого пее
винаги новата песен.
Ах, каква надежда изпълва сърцето
и за кого пее той?
Може би,
за нас?
1920

БЪДИ ВЕСЕЛ
Слънцето свети отново зад моя прозорец.
Дъгоцветно облечени са всички тревици.
По стените развяват се
бляскавите знамена на светлината.
Трепти от радост бодрият въздух.
Защо не си спокоен, мой дух?
Изплашен си от туй - което не знаеш.
За теб слънцето се скри в тъмнина.
И увяхнаха танците на радостните треви.
Но вчера ти знаеше, мой дух, тъй малко.
И точно тъй голямо бе твоето незнание.
Но от виелицата всичко
изглеждаше тъй бедно,
че ти смяташе себе си за богат.
Ала нали слънцето днес за тебе огря.
За тебе знамената на светлината развяха се.
На тебе тревиците донесоха радост.
Ти богат си, мой дух.
Знанието идва при тебе.
Знамето на светлината блести над тебе!
Бъди весел!
1918

С УСМИВКА?
Вестоносецо мой,вестоносецо!
Ти стоиш и усмихваш се.
И не знаеш какво си ми донесъл.
Донесъл си ми дар на изцелението.
Всяка моя сълза ще излекува немощта
на света.
Но Господарю мой, откъде
да взема толкова сълзи
и кой от недъзите на света
да лекувам най-първо?
Вестоносецо, мой вестоносецо,
ти стоиш и усмихваш се.
Не ти ли е дадена заповед
да лекуваш нещастието
с усмивка?
1921

КЪМ МОМЧЕТО

ВЕЧНОСТ
Момче, ти казваш, че привечер
ще се приготвиш за път.
Мило мое момче, не протакай.
Заранта ще излезем с тебе.
В уханния лес ще навлезем
сред дърветата мълчаливи.
В студения блясък на росата,
под облака светъл и чуден
ще тръгнем с тебе на път.
Ако се бавиш да тръгнеш,
значи не знаеш, че има
начало и радост,.първоначало и
вечност.
1916

СВЕТЛИНАТА
Момче, с тъга на сърцето
ти ми каза, че денят е станал по-къс,
че отново става по-тъмно.
То е затуй, че нова радост яви се:
Ликуване от раждане на светлината.
Познавам радостта, дето идва.
Ще я чакаме търпеливо.
Но сега, когато денят става по-къс,
винаги с тъга непонятна изпращаме ний
светлината.
1916

ЖЕЗЪЛ
Всичко, което съм чул от дядо,
повтарям на тебе, момчето ми.
И дядо ми от дядо го е чул.
Всеки дядо говори.
И всеки дядо някой внук го слуша.
На внука, мое мило момче,
ще разкажеш всичко, което научиш!
Говорят, че седмият внук ще изпълни
заръката.
Прекалено не се огорчавай,
ако не всичко извършиш тъй, както съм
казал.
Помни, че още сме хора.
Но бих могъл да ти дам сила.
Откърши от ореха клонче
и пред себе си го носи.
Ще помогне под земята да виждаш
този даден ти от мене
жезъл.
1915

КЪДЕТО СИ ПРАТЕН
Момче, не идвай насам.
Тук зад ъгъла играят големите,
кряскат и хвърлят разни вещи.
Могат лесно да те убият.
Не закачай в игрите им зверовете и хората.
Свирепи са игрите на големите,
на твоята игра не приличат.
Това не е като дървеното овчарче
и кротките овци с налепена вълна.
Почакай - играчите ще се изморят, -
ще свършат игрите на хората
и ще тръгнеш натам, където
си пратен.
1916

УКРАСЯВАЙ
Момче, пази се от вещите.
Често предметът, който владеем,
е пълен с козни и зли помисли,
по-опасни от всички смутове.
У себе си носим с години злодея,
без да знаем, че той е наш враг.
В съвета на имуществата
малкият нож е винаги враждебен.
Враждебна е понявга и тоягата.
Често вдигат се на бунт
светилници, ключалки, чинове.
Книгите отиват си безследно.
Понякога бунтът увлича
и най-мирните вещи.
Да се спасиш от тях невъзможно е.
Под страх от смъртно отмъщение
живеете дълги години
и в часове на размисъл и досада
врага си ласкаете.
Ако някой се е спасил от хората,
то срещу вещите е безсилен.
С различни цветове светят всички твои вещи.
С благи вещи своя живот
украсявай.
1915

НЕ ЗАТВАРЯЙ
Над водоема склонено,
момчето каза с възторг:
"Какво красиво небе!
Как отразява се то!
Драгоценно е то и бездънно!"
"Мило мое момче,
възхитено си само от едно отражение.
Стига ти туй, що е долу.
Момче, надолу не гледай!
Обърни нагоре очи.
Съумей да видиш небето огромно.
С ръце очите си
не затваряй."
1916

НЕ МОЖЕМ
Ти смяташ, че си привършил?
На три въпроса отговори:
Как бих могъл да узная
на колко години е гарванът?
От нас до най-далечната звезда
голямо ли е разстоянието?
Какво желая сега?
Приятелю, отново ний не знаем.
Отново всичко ни е неизвестно.
Отново трябва да започваме.
Нищо да привършим
не можем.
1916

ЗАЩО ДА НЕ УБИЕШ?
Момчето умъртви бръмбара.
Искаше да го опознае.
Момчето птичка уби,
за да я разгледа.
Момчето уби звяр
само за знание.
Момчето запита: може ли
за добро и за знание
да убие човек?
Ако си умъртвил
бръмбар, птица и звяр,
защо и хора
да не убиеш?
1916

НЕ БРОЙ
Момче, на кавгата не отдавай значение.
Помни - големите са странни хора.
Един за друг изрекли най-лошото,
утре са готови враговете да назоват приятели.
А на другаря-спасител да изпратят обидно
слово.
Приучи се да смяташ,
че злобата на хората не е дълбока.
Мисли ги за по-добри, но враговете и
приятелите не брой!
1916

ПОД ЗЕМЯТА
Отново намерихме черепи.
Ала нямаше знаци по тях.
Един с брадва бе разсечен.
Друг от стрела бе пронизан.
Но тия знаци
не бяха за нас.
Лежаха наблъскани, без имена,
подобни един на друг.
Под тях лежаха монети.
И ликовете им бяха изтрити.
Мили приятелю,
ти погрешно поведе ме.
Свещените знаци не ще намерим
под земята.
1907

ТОГАВА
Грешиш, момче! Няма зло.
Великият не би могъл да сътвори злото.
Има само несъвършенство.
Но то е също така опасно,
като онуй, що зло наричаш.
Няма князе на мрака и демони.
Но с всяка постъпка
на лъжа, на гняв и на глупост
създаваме безбройни твари,
безобразни и страшни на вид,
кръвожадни и гнусни.
Те след нас устремени са,
тия наши създания!
Размерите и видът им от нас сътворени са.
Пази се да умножаваш тоя рояк.
Твоите рожби ще почнат от теб да се хранят.
Предпазливо до тълпата докосвай се.
Да живееш е трудно, момчето ми,
помни заръката:
да живееш, да не се боиш и да вярваш.
Да останеш свободен и силен.
А после ще успееш и да обикнеш.
На тъмните твари това никак не е приятно.
Съхнат и гинат
тогава.
1916

ЩЕ ПОМОГНЕ
Момче, ти отново сгреши.
Ти каза, че само на сетивата си
би могъл да вярваш.
Похвално начало, но как
да се справим с тия усещания,
непознати все още на тебе,
но вече известни на мене?
И даже в най-първите усещания,
които смяташ, че си овладял,
несъвършен си все още, повярвай.
Нима подвластен ти е слухът?
Бедно е твоето зрение.
Грубо е твоето осезание.
А за усещанията непознати,
ако не ми повярваш,
ще ти предложа да разгледаш
без лупа капка вода.
За населяващите въздуха
да разказвам ли?
Ти се усмихна.
Ти замълча. Ти не отвърна.
Момче, призовавай по-често
да те води духа,
в живота той
ще ти помогне.
1916

БОГ ЩЕ ДАДЕ
Приближи се, момче, не бой се.
Големите са те научили да се боиш.
Хората могат само да плашат.
Ти си расло без страх.
Вихър и мрак, вода и пространство -
нищо не те е плашило.
Мечът, изваден, те е възхищавал.
Към огъня ръце си протягало.
Сега си наплашено,
всичко е станало враждебно,
но от мен се не бой.
Аз имам таен приятел;
страховете ти той ще прогони.
Когато заспиш,
тихо ще го извикам до възглавницата ти,
този, дето владее могъщество.
Той слово ще ти прошепне.
Ще станеш смел,
Бог ще даде.
1916

ПРЕД ВСИЧКИ
Да плачеш искаше ти, а не знаеше
може ли. Да плачеш боеше се,
понеже много хора те гледаха.
Може ли да се плаче пред хората?
Но изворът на сълзите ти беше прекрасен.
Искаше ти се да плачеш
за невинно загиналите.
Искаше ти се да лееш сълзи
над младите борци за благото.
Над всички, отдали вси свои радости
за чужда победа, за чужда мъка.
Иска ти се да плачеш за тях.
Но как, та хората
да не видят сълзите ти?
Ела близо до мене.
Ще те загърна в дрехата си.
И ти можеш да плачеш,
а аз ще се усмихвам,
и всички ще разберат,
че си се шегувал и смял.
Може би си ми шепнал
весели думи.
Нали може да се смееш
пред всички.
1919

ЗА ВЕЧНОТО
Защо пожела да ми кажеш това,
неприятното? Моят отговор е готов.
Но преди туй кажи ми.
Добре помисли и кажи!
Никога ли не ще измениш желанието си?
Ще останеш ли верен на туй,
с което замахна срещу ми?
За себе си знам -
своя отговор съм готов да забравя.
Виж, додето говорехме,
всичко наоколо вече се промени.
Всичко ново е. И това, що ни заплашваше,
сега ни зове.
А туй, що ни зовеше, безвъзвратно изчезна.
Ние сами станахме други.
И небето над нас е друго.
И вятърът - друг.
Лъчите на слънцето сияят иначе.
Братко, да оставим всичко,
що бързо мени се.
Инак не ще успеем да помислим за туй,
що неизменно за всички е. Да помислим
за вечното.
1917

ПОВТАРЯШ
Замълча ли? Не бой се да кажеш.
Мислиш, че знам
твоя разказ,
че не веднаж си го повтарял?
Вярно, не веднаж съм го чувал
от тебе самия.
Но думите ласкави бяха,
меко блестяха очите ти.
Повестта си още веднаж повтори!
Всяко утро излизаме в градината.
Всяко утро ликуваме пред слънцето.
И повтаря своя полъх
вятърът пролетен.
С топлото слънце обвей
своята мила повест.
С благоуханно слово,
като пролетен вятър,
в разказа си усмихни се.
И погледни все така ясно,
както винаги, когато своята повест
повтаряш.
1918

ДЕТСКИ ЗАМЪЦИ
Върху мощната колона на храма
седи малка птичка. На улицата децата
строят от кал непристъпни замъци.
Колко суетене около тая забава!
Дъждът през нощта
е размил тяхната крепост
и конят е минал през техните стени.
Но нека за сега децата строят
своя замък от кал и нека
върху колоната седи малката птичка.
Поел за храма, не ще приближа до колоната
и ще заобиколя
детските замъци.
1920

НЕ ЩЕ ТЕ УБИЯТ
Постъпих тъй, както исках,
добре или зле, не знам.
Не бягай от вълната, мое момче.
Побегнеш ли - ще те сломи и помете.
А към вълната обърни се, наклони се
и приеми я с твърдост.
Зная момчето ми,
че настъпва часът ми за бой.
Оръжието ми е здраво.
Вдигни се след мене, момчето ми.
Кажи за пълзящия враг...
Туй, що е напред, не е страшно.
Каквото и да правят,
бъди твърд, те не ще те
убият.
1916

ВИЖДАМ!
В земята ще забием копие.
Завършена е първата битка.
Оръжието ми беше здраво.
Духът ми бе бодър и спокоен.
Но в битката забелязах, момче,
че блясъкът на цветовете те отвличаше.
Ако срещнем врага,
ти с битката, момче, запламти,
в близостта на победата вярвай.
С поглед стоманен,
непреклонен зорко се прояви,
ако битката нужна е,
ако в победата вярваш.
Сега да се порадваме на цветовете.
Да послушаме въздишките на гълъба.
Лицето си в ручея да охладим.
Кой се е притаил зад камъка?
На бой! Врага
аз виждам!
1916

АКО ПОИСКАШ
В знак на победа,
мило мое момче,
цветна дреха ти не обличай.
Победата беше, а боят ще бъде.
Не ще могат да те победят.
Но ще излязат да се бият с тебе.
Прозрял твоя минал живот,
колко блестящи победи
и много горестни знаци аз виждам.
Но победата ти е съдена,
ако победа
поискаш.
1917

ПОДВИГ
Поруменяло от вълнение
момчето блага вест донесе.
За туй, че всички нагоре ще тръгнат.
За движението на народа се известяваше.
Хубава вест,
но мой мили малък вестителю,
замени една дума.
Когато продължиш пътя си,
свойта светла новост
ще наречеш не движение,
а ще кажеш ти:
подвиг!
1916

ЛАКШМИ
ПОБЕДИТЕЛКАТА
В светла градина живее благата Лакшми.
На изток от планината Зент-Лхамо.
В труд вечен тя украсява
своите седем була на успокоението.
Всички хора знаят това.
Всички почитат Лакшми, Щастие носещата.
Боят се в си люде от сестра й Сива Тандава.
Тя е зла и страшна и гибелна.
Тя разрушава. Ах, ужас
иде из зад планините Сива Тандава.
Приближава злата към храма на Лакшми.
Тихо пристъпва злата и глас усмирила
повиква благата.
Раздипля Лакшми булата си. И излиза
на призива.
Открито е прекрасното благо тяло.
Очите на благата са бездънни.
Коси много тъмни. Нокти янтарни.
По гърдите и раменете
е разлято ухание на странни треви.
Чисто са измити Лакшми и нейните девойки.
Също като изваянията от храмовете
на Ажанта
подир пороен дъжд.
Но ужасна беше Сива Тандава.
Даже и в смирения си вид.
От кучешка паст стърчаха остри зъби.
Тялото непристойно обрасло в косми.
Даже гривните от горящи рубини
не можеха да разкрасят злата Сива Тандава.
Злата, глас усмирила,
повика своята блага сестра.
"Слава на теб, Лакшми, моя рода!
Много щастие и благоденствие ти сътвори.
Много и прилежно потруди се.
Градове и кули построи.
Храмовете в злато обкичи.
Изпъстри земята с градини.
Ти - красотата възлюбила.
Ти създаде богати и щедри.
Ти създаде бедни, но получаващи
и затуй радостни.
Мирна търговия и добри съобщения
ти уреди. За хората радостни
ти намисли отличия. Ти изпълни душите
с приятно съзнание и гордост.
Ти си щедра! Раждат хората с радост
подобни на себе си. Слава на тебе!
Спокойно гледаш ти на хорските шествия.
Малко работа вече остава ти.
А без труд, страх ме е, ще напълнее снагата ти.
И очите прекрасни ще станат кравешки.
Ще забравят тогава хората
жертви хубави да ти принасят.
И не ще си намериш отлични работнички.
И всичките твои свещени начертания
ще се разбъркат. Затуй загрижих се за тебе,
Лакшми,
моя рода. Работа ти намислих.
Нали с тебе сме близки.
Тягостно е дългото разрушение на времето.
Я нека да разрушим цялото човешко
строителство.
Нека разбием вси хорски радости.
Да премахнем всички натрупани постижения.
Ще сринем планините. И езерата ще пресушим.
И ще пратим война и глад. И ще пометем
градовете.
Разкъсай своите седем була на успокоението.
И аз ще сътворя всички мои дела.
Ще се възрадвам. А ти ще загориш след туй,
изпълнена с грижи и работа.
Отново ще изтъчеш булата си още по-красиви.
Отново с благодарност хората
всички твои дарове ще приемат.
Ще измислиш толкова много задачи
и малки замисли за човешкия род.
Дори най-глупавият ще се почувствува
умен и значителен. Виждам вече
радостните сълзи за тебе проляти.
Помисли, Лакшми, моя рода!
Мислите ми са полезни за тебе.
И за мене, твоята сестра, те са радостни."
Ето и хитрата Сива Тандава!
Помислете само, какво й е хрумнало
в главата.
По Лакшми отхвърли с ръка
злобната измислица на Сива.
Тогава злата пристъпи,
като тресеше ръце и надаваше крясъци.
По каза й Лакшми:
"Не ще разкъсам за твоя радост
и за мъка на хората моите покривала.
С тънка прежда ще успокоя човешкия род.
Ще събера от всички знатни огнища
най-добрите работнички. Ще украся
булата с нови знакове,
най-красивите и най-чудотворните.
И н знаците, в най-добри образи на животни
и птици,
ще изпратя към огнищата хорски
моите добри заклинания."
Тъй реши благата. От градината светла
с празни ръце си отиде Сива Тандава.
Радвайте се хора! В безумствата свои
чака сега Сива Тандава разрушенията на
времето.
Понявга в гняв тя разтърсва земята.
Възниква тогава и война и глад.
Загиват тогава народи.
Но успява да разпростре Лакшми булата си.
И върху телата на загиналите
отново събират се хора.
Стълпяват се в малки тържества.
Лакшми украсява покривалата си
с нови свещени знаци.
1909

НА ЛОВЕЦА
ВЛИЗАЩ В ГОРАТА
Дал ли го е Рьорих от Русия -
приемете.
Дал ли го е Алал-Минг-Шри-Ишвара от Тибет
приемете.
Аз съм с него.
В часа на изгрева
ще те намеря вече буден,
в часа на изгрева. Ловецо!
Въоръжил се с мрежа,
ще влезеш ти в гората.
Готов си ти. Измит и бодър.
Одеждата не те стеснява.
Добре запасан си.
И мислите ти са свободни.
Да, ти си се приготвил!
И с домакина на дома простил си се.
Ловецо, ти гората си обикнал.
И благо на рода си
с твоя лов ще донесеш.
Да затръбиш готов си.
Голяма плячка набелязал си.
И от теглото й не си се побоял.
Сполука! Сполука! Ти, тръгналият!
Дали са здрави мрежите ти?
Подсилил ли си ги ти с дълъг труд?
Изпитал ли си ги ти с пробни удари?
Дали си весел? И ако смехът ти
изплаши част от плячката - не бой се.
Но не гърми с оръжие
и гръмко не зови ловците.
При неумение, ловецо,
ще те направят прост участник в хайката.
И господар ще бъде твой дори кучкарят.
Защо озърташ се?
Под камъка червен
змия червена се е скрила.
И под мъха зелен - змийче зелено.
Но малкото му жило също остро е.
От детство още са те поучавали
за змиите и скорпионите.
Учение същинско на страха! Но много
цвъртящи и съскащи след теб ще полетят.
И шумолене ще пълзи по твоята пътека.
И ще пронизва твоето ухо свистене.
От червеи израстват китове.
Превръща се къртицата на тигър.
Ала ти знаеш същността, ловецо.
Туй всичко не е твое. Твои са трофеите!
Побързай! Не протакай! Ти, тръгналият!
Не похабявай мрежите си за чакали.
Ловецът знае само плячката.
По нявга ти се струва,
че вече много знаеш.
Но все пак ти не знаеш от кого
поставени са камъните в кръг
на края на гората. И какво
те означават.
И кого предпазва знакът
върху оня бор. Ти дори
не знаеш кой е с черепи изпълнил урвата,
където си надзърнал.
Но даже да се озовеш в опасност -
недей се спуска в урвата
и зад онуй дърво недей се кри.
Ти имаш пътища безброй,
а твоят враг - един единствен път.
Преследван, ти се превърни в нападащ.
Как силни са онези, що нападат,
и как са жалки тези.
що се оправдават.
На други да се бранят остави. А ти нападай.
Защото знаеш за какво си тръгнал. И защо
гората те не плаши.
Свещена, страшна и благословена гора.
Ловеца остави през теб да мине.
Не го задържай.
Не скривай пътищата и пътеките.
Не го плаши.
Аз знам, че ти си многогласна.
Но аз съм чувал твоите гласове.
И ще получи своя пай ловецът ми.
И сам ловецо ти, знай своя път.
Не вярвай на зовящите,
не се обръщай към готовите да те упътят.
Ти, само ти познаваш своя лов.
И малък лов не ще предпочетеш
и от препятствия не ще се огорчиш.
Тоз, който се учудва,
е вече прицел за врага.
Изпадналият в размисъл
загубва своите мрежи.
А този, що загубил е,
назад се връща в свойто търсене.
Но ти напред ще продължиш, ловецо!
Назад оставеното не е твое.
Ти знаеш също като мене, че е тъй.
Защото знаеш всичко.
И всичко да си спомниш можеш.
За мъдростта ти знаеш.
Ти чувал си за смелостта.
Ти знаеш за находката.
И ти минаваш урвата,
единствено за да се изкачиш на хълма.
Цветята в урвата,- това не са цветята твои.
И ручеят в дола не е за тебе.
Искрящи водопади ще намериш ти.
И извори планински ще те освежат.
И клонките на щастието
ще разцъфтят пред тебе.
Но те цъфтят по върховете.
И най-добрата клопка за лова
не е в подножието на височината.
Защото твоя лов по хребета ще тръгне.
И там, пламтящ върху небето,
издигнал се навръх височината,
ще спре той. И ще се огледа.
И ти не се бави тогава.
Това е твоят час.
И ти и твоят лов ще бъдете върху височината.
И няма да поискате, ни ти, нито ловът ти,
в дола да слезете. Това е твоят час.
Ала запратил мрежата, ти знаеш,
че не си победил.
Ти само взел си своето.
Недей се смята победител.
Защото победители са всички,
но сякаш си не спомнят.
Приведох те към необятни езера
и към реки широки.
И океана ти показах.
Тоз, който е видял безкрайното,
не ще се в крайното изгуби.
Защото няма безконечен лес.
Тресавището може да се заобиколи.
Ловецо! Ний мрежите ти заедно изплетохме.
Ний заедно помощници сме търсили
Ний заедно избирахме местата
за най-добрия лов. Ний заедно
избягвахме опасности. И заедно
определихме своя път.
Без мене океана ти не би познал.
Без теб аз радостта не бих познал
от твоя лов щастлив.
Обичам те, ловецо мой!
И пред Сина на Светлината
ще представя твоя лов.
И даже да сгрешиш.
И даже временно
да слезеш в урвата.
И даже в черепите да се вгледаш.
И със смеха си да прогониш част от плячката.
Аз знам, че без да спреш,
вървиш към своя лов.
Не се смущаваш и не губиш пътя.
Ти знаеш как по слънцето да търсиш пътя.
И как по вихъра
да се оправиш за посоката.
А кой го е запалил - Слънцето?
И кой го е подгонил - Вихъра?
От областта на Слънцето
говоря с тебе.
Приятел твой, наставник- спътник.
И нека хората от хайката са ни приятели.
И след лова, отдъхвайки на хълма,
призови ги.
И разкажи им как до хълма стигнал си.
Защо не трябва да стои ловецът в низините.
И как на хребета лова си срещнал.
И как узнаваш ти,
че този лов за тебе е.
И как трофеят дребен
трябва да се отминава.
Защото, който се стреми към него,
с него ще остане.
И разкажи им също как ловеца носи
със себе си и признаците на лова.
И как той, само той,
владее своето умение и свой та плячка.
Не разгласявай за лова на тия,
които не познават плячката.
В часа на огорчение,
в часа на бедност
те в хайката ще влязат и през храсталаците
ше вземат своето участие в лова.
Но разбери, ловецо, разбери ти помагачите.
Пийни вода с тях
покрай огъня на отдиха.
И разбери ги ти, разбиращият.
Ловът привършил, закърпи си мрежите
и нов лов замисли.
Не се плаши, но и недей да плашиш.
Защото да изплашиш не успееш ли,
страхът ще се обърне срещу тебе
още по-голям. Замисляй просто.
Защото всичко просто е.
И всичко е прекрасно,
прекрасно мислено.
Ще победиш ти всеки страх
с непобедимата си същност.
Но затрепереш ли,
то поразен, унищожен,
ни викащ, ни мълчащ,
останал без съзнание за времето,
за мястото и за живота,
ще се лишиш от сетната си воля.
И къде ще идеш?
А ако някой от уморените викачи
против лова ти заговори,
недей го слуша ти, ловецо мой!
Размекващи! Прикриващи се със съмяение!
Какъв ще бъде техният трофей?
Какво ще занесат на своите близки?
Отново празна мрежа?
Желания отново неизпълнени?
Загубени са те, тъй както е загубено
безценното им време.
Ловецът съществува за лова.
Не гледай часовете на умора.
През тия часове не си ловец, а жертва.
Ще мине вихърът. Ще премълчиш. И пак
ще вземеш своя рог.
Не закъснявай, но не бой се, че ще закъснееш.
Настигайки, недей глава извръща.
Понятното е всичко непонятно.
И всичко обяснено е необяснимо.
И има ли предел за чудесата?
И последно още, о ловецо мой!
Ако в първия ден на лова
не срещнеш лова си,
недей се отчайва.
Ловът вече идва за тебе.
Знаещият - търси. Позналият - намира.
Намерилият се учудва
от лекотата на овладяването.
Овладелият пее песен на радост.
Радвай се! Радвай се! Радвай се!
Ловецо
Трижди позван.
15.4.1921

***

Сканиране и обработка: Симеон Николов
Електронна библиотека "Арияварта"
Публикувано на 15.06.2005 г.
Copyfree (.'.) 2005 TheoSoph
Всички права свободни!

Забележки, предложения и нови книги изпращайте на адрес
agniage@gmail.com

***

^НАЧАЛО^