Видка Николова

БОГОМИЛСТВОТО

Предобрази и идеи.

Българско новозаветно мислене

* * *

 

* * *

 

СЪДЪРЖАНИЕ

За книгата – към читателя
дин К. Йорданов, Р. Шивачев,
дфн Л. Кирова, проф. д-р В. Харалампиева

Авторски предговор
КАКВО НАУЧИХ ОТ ТАЗИ КНИГА
Първа глава
НАРОДНОТО СЛОВО
Бележки

Втора глава
ТАЙНАТА ВЯРА
“Тайна книга” на богомилите
Бележки

Трета глава
ДВИЖЕНИЕТО В СЛОВО И ОБРАЗ
Бележки
Резюме на френски
Резюме на английски
Резюме на руски
Видка Николова. “Богомилството. ...”

* * *

КАКВО НАУЧИХ ОТ ТАЗИ КНИГА...
авторски предговор, стр. 14-20

Преди “какво” поставям “защо” - защо написах тази книга? Защото според моята Вяра основополагащо в историята е, че различните народи и култури са призвани да свидетелствуват за Истината. Те за Това се раждат и То определя развитието им - в “какво” и “как”. Защото, виждайки първооснованието на българската национална култура, можем да отместим всеобхващащото днес живеене в безсмисленост и да го заменим с живот в етнокултурното си време-пространство, т.е. с изпълнение на собствената си преднаписаност. Защото “да си бил е най-сигурният вид битие” и посланията му сега са спасяващи.
Още подготовката за написване на тази книга утвърдиха убеждението ми никога да не се съмнявам във Вселенското, което е в мен и в родната ми култура. Разбира се, аз го наблюдавах от позицията на единството между Божествения живот и човешката история. Тази позиция също не е мое откритие - аз само съучаствувам в нея, насищайки я с българска конкретика. Така разбрах, че не било много трудно човек да си говори за “ние и другите”, стига само да се довери в тях на отделните и различни богосъзнания като нива на “вътрешния човек”. В мен той има съкровено-личен смисъл и съкровено-национален смисъл. За себе си така разбирам “светая светих”, където моят Бог е “онова Тихото”, което ми говори.
Затова първата вратичка към себесъзнаването на етнокултурното достояние ще е отк-рехната след прочита на главния космогоничен мит - такъв, какъвто е той тук, в българското народно слово, разказващо със своите си идеи, мотиви и образи за създание мира, за отреденото человеку, за нашата изповед пред Него, родена в думи и обредност тук, “дето живее българинът”. Открих го най-цялостен и всеобхватен, изпят в песен - традиционния мотив “вградена невяста”, чиито многобройни варианти съставят ненарушена през хилядолетията смислова единност. В желанието си да датирам полагането на първия й камък, аз се доверих, разбира се, на историята на идеите. Това стана от само себе си и не толкова поради чувството ми за пълна недостатъчност от всякаквите видове структурализъм и богоборчество в науките, колкото поради самия характер на песенното слово - български избор за космогоничен мит, то ме постави в глъбините на света на принципите.
Така първият камък, вграден в националната ни култура, се оказа тракоорфически. Човешко зидане, вярата ни в Бога начева с тракоорфическата вяра в безсмъртието на човека. Вложената в нея първична частица от Истината за Създателя Вседържател я прави краеъгълната основа за срещата ни с вярата в Живия Бог, Живия камък, положен от Отца ни във всесветовния порадък. Взето в съкровено-национален план, идеите и образите на народната словесност ни показват, че етнокултурното време-пространство тук е пред-новозаветно без да е старозаветно. Имайки монотеистично съградения безсмъртен човек - син на Слънцето, цар-жрец-войн-учител, българското народно слово е пред-написанието, пред-образовото слово, напълно готово да възприеме, да осмисли и да развие в своята среда новозаветния монотеизъм за Сина Божи Царя, Първосвещеника, Учителя. Отгоре Сеячът обилно е сял - долу благодатната нива избуява за жътва богата.
Пишейки тази книга в следване историята на идеите, аз все по-отчетливо и ясно виждах как независимо от и извън иудаистичната култура и без Стари завет, успоредно във времето се развива пред-новозаветна култура – тракоорфическото културно време-пространство е подготовка за Христовото учение на монотеистична почва и със пред-образова реч и внушения. Този хилядолетен процес е бил ясен според мен и за първохристиянските времена. Те го срещат като вече завършен факт, съобразявайки се с него поради провиденческа опитност - именно по Божие провидение св.ап.Павел напуска Мало-Азийския свят, за да дойде в Тракия-Македония. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Дух Божи не допуска християнска проповед във Фригия, Галатия, Асия, Мисия и Витиния и го довежда в Троада заедно с ап. Лука и ученика Тимотей. Тук - “През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: “Мини в Македония и ни помогни! “След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден - в Неапол, а от там във Филипи, който в тая част на Македония е първият град-римска колония. В тоя град престояхме няколко дни”, разказва ап. Лука в “Деяния на светите апостоли” /16:9-12/. Годината е 52 от н.е. Мястото е Тракия-Македония – градът Филипи (административна граница между тях), основан от Филип ІІ Македонски върху характерното трако-пеласгийско селище Крениди. Идването до него е неслучайно през остров Самотраки – исконен тракийски светилищен център. Така проповядването на Христовата вяра в Европа започва от тук – хилядолетното тракоорфическо биване.
“Мини в Македония и ни помогни!” - тази покана за помощ означава напълно осъзната готовност за Христа и няма аналог в целия раннохристиянски свят. Нито едно място-име от него не поглежда към Живия Бог като към “помощ” още преди да Го знае, огласявайки по този начин предварително и липсата на каквото и да е свое противоречие с Него. Това се потвърждава и от последвалото с бърз успех възприемане на евангелската проповед в Ма-кедония (още от първите й един до друг северо-егейски градове Неапол, Филипи, Амфиполис, Аполония, Солун), в Тракия и в Родопите. Едва година-година и половина по-късно ап. Павел сам ще доуточни и вече ще дозадълбочи пред солуняни учението си за Възкресение-то и последния съд /ІІ Сол. гл. 2/, за тайната на беззаконието-сатаната и за Спасението-Господ Бог Иисус Христос (учението и на “Тайна книга” на богомилите). В разстояние едва на година-две людете тук се оказват готови и посветени да се взаимоотнасят с ап. Павел по най-сложната и трудно възприемана материя от християнското учение, предизвикала толко-ва сблъсъци, отрицания и противоречия по всички останали “места” от раннохристиянския свят. Веднага след покръстването на Филипи, Солун и Бер, пишейки Първо и Второ посла-ние до солуняни през 53-54 г., ап. Павел оценява вярата им в Христа така: “станахте обра-зец за всички вярващи в Македония и Ахаия. Защото от вас проехтя словото Господне не само в Македония и Ахаия, но и навред се пронесе славата за вашата вяра в Бога”; “А за братолюбие няма нужда да ви пишем, защото вие сами сте научени от Бога да обичате един другиго”; “защото всички вие сте синове на светлината и синове на деня; ние не сме синове на нощта, нито на тъмнината”. Славейки и хвалейки ги, ап. Павел дава първото сведение за това как бързо и с прилежание те възприемат учението за Иисус Христос преди всичко като учение за Бога на Живота и Бога на Любовта /І Сол., гл. 1, 4, 5/. А във Второ послание до солуняни, доразвивайки учението си за съдния ден и пришествието Христово, ап. Павел го-вори за тях като за “възлюбени от Господа братя” и избрани за спасение, поставяйки ги в числото на човеците, “които имат вяра” - “защото не всички имат вяра”. Поради това Бог ще ги “утвърди и запази от лукавия”, бидейки “Господ на мира” /ІІ Сол., гл. 1, 2, 3/. Тук е добре да запомним - вярата в Живия Бог-Бог на Любовта-Бог на Мира, защото тя, вградена в етнокултурната ни карта, обосновава и обяснява духовни явления и процеси, случили се у нас чак през ХІХ-ХХ в. и белязали свършека на второто ни хилядолетие… В средата на І в. от н.е. северното беломорско крайбрежие Тракия-Македония и земите нагоре от тях са предварително готови да признаят в християнството своята “абсолютна религия” - нещото, което не би могло да се види по на юг, в гръцките “места” от същите тези години.
Повикан за помощ в Македония и Тракия и бил вече там, ап. Павел продължава на юг, макар неповикан. В Атинския аеропаг атиняни, като чуват от него “за възкресение и мъртви, едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това”. Преди проповедта си ап. Павел споделя с тях: “Защото като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочие, Когото вие без да знаете почитате, за Него аз ви проповядвам” /Деян.17:23/. “Незнайному Богу” върху жертвеник в Атина е предчувствие за същото онова, което в “Мини в Македония и ни помогни!” е познание – разлика, така недвусмислено документирана от ап. Павел и ап. Лука в Нови завет. Древните гърци векове назад възприели тракоорфическата вяра в “безсмъртието на човека” като вяра в “безсмъртието на душата”, откликват типологически еднакво и сега, спрямо “вярата в Живия Бог”. Минават хилядолетия, историческата карта се мени, очертавайки следващи епохи, но категориите-естества остават. Думите на египетския жрец към законодателя Солон, че гърците са деца по отношение на великото знание, смислово се повтарят и в средата на І в. сл.н.е. у ап. Павел към коринтяни. Той им пише: “А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух… И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа… С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски” /І Кор, гл. 1, 2, 3/. От културния изоморфизъм, географско-държавнически “ограничен” в Римската империя, ни гледат две други помежду си етнокултурни лица: Гърция - “Незнайному Богу”, и Тракия-Македония - “Мини в Македония и ни помогни!” Тук е добре да запомним, че държавата не е в състояние да ражда идеи вън от културата. Пишейки книгата си, научих, че “държавата” е на колене пред “културата”. Винаги.
Безусловно се налага да признаем, че провиденческото “Мини в Македония и ни помогни!” и свидетелството на св. ап. Павел за “Незнайному Богу” в Атина заварват и отразяват същата проблематика, която тракологията в края на ХХ в. обобщава така: тракийският орфизъм “се разполага между края на второто хилядолетие и ІХ-VІІІ в. пр.н.е. След средата на VІ в. пр.н.е. учението изчезва в Гърция и се съхранява в Тракия. Върху него тук се мятат и одеждите на християнството” /Ал. Фол/. От мое гледище тук се случва не “мятане” на одежди. Защото вече се е случил “проблема за привличането”, засвидетелствуван още от пророк Исаия /54:13/, а после и от св. ап. Йоан /6:45/ и св. ап. Павел /Евр. 8:11/ - биват привлечени и дохождат “при” Бог Син именно тези, които са научени за Него “от” Самия Бог Отец. Случва се привличането на децата на Христовата църква от езичници – децата на съпругата на Твореца Създател Строител, тук, където сме ние. Собственото ни научаване-привличане. Така в учението тракийски орфизъм, първохристиянството намира готовия за себе си “вътрешен човек”, из който тук се съзижда богомилството.
В годините 51-58 от н.е. се установяват така нар. “македонски църкви” от Кавала до Охрид (второ и трето пътешествие на ап. Павел). Заедно с тях също апостолски са църквите навътре и в Тракия, и по Черноморското крайбрежие: във Филипопол (Пловдив) първи епис-коп е ап. Павловият ученик и спътник Ерма; във Верея (Ст. Загора) - Карп; за Скития сам ап. Павел свидетелства вече в 61-62 г. така - обръщайки се към колосяни (Фригия), той им казва: “след като съблякохте вехтия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин, ни иудеин, ни об-рязване, ни необрязване, ни вар¬варин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” /Кол. 3:9-11/. От Македония през Тракия и до Скития са все ап. Павлови ученици, което с езика на времето е десетилетието 52-62 г. от н.е. Най-южните и югозападните от назованите земи заедно с част от Родопите стават средищно място в дейността на ап. Павел, на няколко пъти преброждано от него и съапостолите и учениците му (Лука, Сила, Марко, Тимотей, Ераст, Климент, Епафродит). Това се обуславя и поради факта, че географски Тракия-Македония е и възловата земя в пътя от Мала Азия до Рим по суша. Така по Божие внушение етнокултурното време-място Тракия-Македо¬ния неразлъчно присъствува в исто-рията на християнските идеи от средата на І в. насетне. В ап. Павловата оценка то е синоним не на друго, а на неукоризнена вяра в съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, “призвания да опази Христовото учение без примеси”, църквите тук са образец за целия тогавашен християнизиращ се свят.
Именно всред този “образец” и във времево, и в пространствено отношение се ражда “Тайна книга” на богомилите. Опитът ми да я анализирам се превърна в от¬кровение, чиито мигове утвърдиха в мен за сетен път знанието за първичността на идеите спрямо останалия свят. Следвайки историята на конкретно заложените в “Тайна книга” идеи, аз датирам про-изхода на този писмен старобългарски паметник във втората половина на І в. (най-късно до средата на ІІ в.). Така “Тайна книга” от своя страна “издърпва” назад датировката на богомилството като учение - т.е. не Хв., както счита до момента академизираната историогра-фия, а І-ІІ в. С други думи - според мен богомилството има строго първохристиянска характеристика.
Богата основа да я наблюдавам ми дадоха също и богомилските изображения, по-голямата част от които са върху камък. Фраза по фраза тайната книга на вярата, съхранявана до края на първото хилядолетие, когато средновековната историография я документира като “богомилско движение”, е съставена от точно избрани, систематично определяни текстове, взети пряко и единствено от Новозаветните книги до степен на цитиране. Това според мен от методологическо гледище прави напълно неоправдано досегашното разглеждане на “Тайна книга” само в подтекста на апокрифи-павликянство-манихейство, рожби на по-късните векове, чиито идеи - естествено, напълно отсъстват в нея. Така аз избрах и друг път към нея - анализирам я за първи път дума по дума вътре във и чрез Нови завет, от който тя изхожда. Това ми даде възможността да видя в нея недвусмислено прякото присъствие на първохристиянските автори - евангелописци и апостоли, като начин на мислене, идейна и поведенческа култура. Сред тях особено се откроява св.ап. Павел с най-същностните идеи на своето учение. Предвид и топологическите данни, това не е изненада, а саморазкриване на главния словесен богомилски паметник и като строго първохристиянско монотеистично творение с изявени етнокултурни основания. Ето защо и през ХVІ в. вярата на “жителите” тук е характеризирвана с думите: “вярата на св. Павел” - все тя била изповядвана “през Босна, Сърбия и България към Констатинопол” според пътеописателите картографи, идващи от Западна Европа към “нас”. Богомилството се представя като българския прочит на новозаветното мислене за света. Книга за “небесната война” и последиците от нея, “Тайна книга” на богомилите говори за абсолютния йерархичен вселенски порядък, новозаветно осмислен и затова духовно устремен към свършека на “тоя свят-век” и завръщането в Отца. Така всяко вменяване на социално-революционно съдържание в богомилското движение е процес извън и против “Тайна книга”. Все едно от къде и от кога идва този процес - от клонове в “отворения кръг” на богомилството или от извън-богомилска среда и време, той изпъква с интереса си към света на относителното и затова е толкова ясно противостоящ на предмета на богомилската тайна книга - света на Абсолютното. В този смисъл отрицаващият и анатемен патос, например на Презвитер Козма (Х в.) и на Христо Попов (ХХ в.), твърдящ, че богомилството из основи било разклатило държавността в България, както и определянето на богомилите като “предвестници на комунистите” (ХХ в.), за мен са от едно и също време-пространство, от едно и също родилно гнездо, стоящо отляво на Отца.
Знанието за богомилството в неговото пред-образово битие (слово, обредни практики, изображения) е всъщност отговор на въпроса - защо богомилските вяра, учение и движение се случват точно тук, в исторически хилядолетно обособяващия се обхват “българска национална култура”? Това знание буквално “извира” от изворите на богомилството - български и чуждестранни. Техните ключови, знакови подробности и особености-“типически места”, трайно носени във времето, говорят:
• за митологическото “преди Христа” в древния тракоорфически културен кръг и първобългарския културен кръг при самостойно придобитата им готовност да познаят Живия Бог в “след Христа”;
• за срещата между двата кръга, която според мен е “голямото завръщане” - тук, на първобългарския културен кръг в осъществената връзка Индия-България;
• за бързо реализирания синтез между двата кръга - културното време Плиска-Преслав;
• за разпространението му извън Първо, Второ, Трето българско царство, когато ет-нокултурният ни обхват решително се вгражда в Западна Европа и Русия, предопределяйки ги.
Следвайки тези богати взаимодействия, овеществени в каменни, словесни и графични изображения и решения, аз всъщност следвах триединството: взаимосвързаност, последо-вателност и непрекъсваемост в историята на идеите. В иконографско отношение, например, то обединява в строга ненакърнена цялостност култови пластики от първите векове на нова-та ера, “стечките” от ХIII-XVI в. и църковни каменни изваяния и надгробия от XIX в. Съществуването й онагледява съкровеното ни културно самохарактеризиране - богомилството, станало неизменна част и от общоевропейската християнска история. Според мен има яв-ления, които в най-висока степен онагледяват свръзката помежду времената: от преднаписаното в подготовката за идването на Иисус Христос с предобразовото Му назоваване – било в старозаветна, било в извънстарозаветна среда, през първохристиянското Му възприемане и приемане в различните етнокултурни среди и до утвърденото Му битие в тях. Богомилството е от тези явления: в общонационалната ни култура то е точно онова, което в най-висока степен онагледява свръзката помежду времената - от преднаписаното в подготовката за идването на Иисус Христос с предобразовото Му назоваване в извън-старозаветната тракоорфическа среда през първохристиянското Му приемане в нея и син-тезите й и до утвърденото Му битие в нас.
От позицията на културологичната мисъл на последното столетие е нормално да се очаква, че на всяка страница от тази си книга ще спрягам академизираното до момента юнгианско понятие “архетип”. Искам да споделя накратко защо аз не правя това. Ще си послу-жа с един пример. При основателя на Третата виенска школа по медицинска психология, заменила психоанализата (на Фройд, Адлер, Юнг) с логотерапията - проф. Виктор Франкъл, оцелял след тригодишно пребиваване в Освиенцим, пишейки там наум основния си труд върху нея, един ден идва висш американски дипломат; до срещата си с Франкъл той е прекарал цели пет години лечение с психоанализа; проблемът на дипломата бил невъзможността му да се примири с проявите на американската външна политика; затова неговият аналитик-юнгианец, непрекъснато му внушавал, че трябва да се примири с баща си, тъй ка-то правителството на САЩ и преките началници на пациента не са “нищо друго освен” - “образи на бащата”. За този случай от професионалната си практика Франкъл обобщава: “Подтикван все повече да приеме тълкуването на своя аналитик, накрая дипломатът не бе способен да различи гората на реалността от дърветата на “символите и образите”… Спо-ред психоанализата на Юнг човекът е изтъкан от “образите” на душата и “символите”, а символът “играе основна роля при превръщане на биологичната енергия в психично съдържание”. Имайки централно място в психичния живот, “символът” е онази “психична машина, която превръща енергията от биологична в културна форма” (1928 г.). Христовият живот също е “символ” у човека, символ на постижение на “смисъл”. Сам по себе си “светът е една гигантска безсмислена машина”. На въпроса кой-какво твори “смисъла”, Юнг отговаря, че това е не Бога, а “по-скоро образът на бога във всеки човек”. Оттук - “архетиповете” са пси-хични праобрази у човека, изградени у него в “доисторическото” му развитие – “когато говоря за Бога, имам предвид образа на бог, който човек си е изградил”, затова “смисълът” се разкрива “единствено от човешкото същество”... Това според мен е не просто “вулгарен материализъм” и “механистичен психоенергетизъм”, не просто “една квазирелигиозна позиция” от иудаистично дуалистичен вид, а една лъжерелигиозна позиция и затова напълно бездуховна, тъй като антропологически има ясно изразена дихотомна основа. Казано с езика на св.ап. Павел, то е: “душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него това е безумство и не може да го разбере, защото то се изследва духовно” /І Кор.2:14/. “Душев-ният човек” е и някога, и сега, и после, той е исторически протяжен и когато и да го срещнем, той все ще бъде далеч от духовното познание. Никога не съм се съмнявала, че призванието на науката е да изследва и разкрива законите на духовното познание. Така от моя гледна точка присъствието на Юнг-архетипичното в сферата на историографията е методологичес-ки неоправдано и носи лъженаучност. Днес е белег и на изостаналост и самоограничаване предвид факта, че след Първата и Втората виенска школа (Фройд, Адлер, Юнг), вече твърде отдавна съществува Третата - Франкъл.
И ако от областта на медицинската психология по онтологични и антропологични съ-ображения би трябвало да бъде избрана изходна основа, тя според мен е логотерапията на Франкъл. Основателен е неговият ропот против теориите, обобщени с думичката му “нищо- другоосвенност” - теории, според които човек е резултат от “нищо друго освен от” биологични, психични и социални условия и среда. Споделям обобщенията на Франкъл - “Човек е нещо повече от психика” и “Логосът е по-дълбок от логиката.” Те, заедно с постановката му за човешкия живот на земята като “собствена крайност” всред “безусловната смисленост”, Свръхсмисъла, са сродни с моя възглед за духовния свят като реалност. Разбира се, че движението не е психодрама, а е логодрама. Разбира се, че драмата “история” е взаимо-отношение Бог-човек. Там, в един от миговете му в националната ни история, стоят записани думите на св. Контантин-Кирил Философ. В мисията си именно при сарацините той казва, че Иисус Христос от низината “въвежда високо горе човешката тежест (онова, що е тежко), като обучава човека с вяра и Божия добродетел”. Бидейки Творец на всичко, Бог сътворява “човека между ангелите и животните (скотовете), като го отделил от животните с дара на словото и мисълта (речта и разума), а от ангелите - с гнева и плътската похот (гне-ва и похотта). И към която част повече се приближава, към нея се приобщава - към нисшите или към висшите”. Същото с езика на Франкъл е неговият избор на понятието “стълбата на Иаков” /Бит.28:12-17/. Изучавайки човека, логотерапията, казва Франкъл, “трябва да се движи по нещо като стълбата на Иаков, нагоре и надолу”, без да пренебрегва нито “собствената си метаклиничност, нито да допуска да изгуби под краката си твърдата почва на кли-ничната емпирия”. “Стълбата на Иаков” е сред най-наситените старозаветни понятия, които предобразово говорят и предизвестяват именно богочовешкото естество на Иисус Христос. Антропологически, тя не е случаен избор на образ у Франкъл - чрез него той съвсем пряко споделя св.ап. Павловото учение за човека: “А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух, и душата, и тялото” /І Сол.5:23/. Антропологически Франкъл се основава на новозаветната трихотомия, показвайки цялостта “биването човек”. Тя има и телесно, и душевно, и духовно измерение. Биването човек съществува като “уникалното неповторимо собствено биване”, “абсолютно своето”: “Да си бил е най-сигурният вид битие”. Вън от него - “във масата”, човек губи себе си, защото губи възможността си за избора, губи битието си “в свобода и отговорност”. Така, в масата, човек бива “типизиран”. Според мен архетипи-зирането е само една разновидност от процеса “изгубване на себе си”. И не съм изненада-на, че тя избуя и в нашата историография, хронологически след в съветската, именно откъм атеистично-дуалистичното й “ляво” идеологическо житие.
Срещата ми с Франкъл защити избора ми на зрение към културната ни история и в частност към богомилството: 1) зрение откъм историята на идеите; 2) зрение откъм историята на идеите не на “обща” индо-ирано-европейска почва; 3) зрение откъм историята на идеите вътре-във неповторимото собствено, съкровено етнокултурното биване - тук, в него: от предобразовото назоваване на Отца, Сина и Светия Дух до съграждането на храма Му и служението Нему в изпълнение на заповедите Му. Така, пишейки тази си книга, осъзнах, че всъщност съучаствам в общия за умовете глад по цялостно знание за човека, разкъсван на части, подчасти и микроелементи от сегашната високоразвита тясна специализация на множеството науки, поднауки и подпредмети. Видях и микромястото си в онези само 3% ви-дима за нас Вселенска маса, която в другите свои 97% остава неосезаема и тъмна за човека според съвременните достижения на астрофизиката: “Най-напред открихме, че Земята не е центърът на Вселената. После, че дори галактиката ни не е в средата й. Сега откриваме, че не сме направени от най-широко разпространения материал във Вселената”…
“И видях небето отворено, и ето кон, бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен и Той праведно съди и воюва… и името Му - Слово Божие” /Откр.19:11-13/ - изборът на тези няколко новозаветни думи в края на предговора ми е резултат от пълната убе-деност в Учението на Словото, Всемирното Истинно, водещо към единството на Божестве-ното с човечеството. Резултат е и от гледището ми за характера на българската национална култура - култура на и от Слово, подготвяна за Него предобразово, развиваща се в Него и разпространяваща Го от тук към… Не, не към “другите”, а към “ближните”. Всред това хиля-долетно логодвижение богомилството е българският новозаветен - второзаветен, начин на мислене.

София Видка Николова
юни 2004

..........................................................................................................................................................

Nicolova,Vidka. “Bogomilism. Pre-Images and Ideas”

SUMMARY
p. 216-219

In French we publish the author’s preview of Mrs.Vidka Nicolova What I Learned from This Book. In English and Russian we publish the reaction of other Bulgarian scientists: About the Book – to the Reader. The so presented summaries in English and Russian distinguish from the French summary.*

It is my pleasure to share my opinion about the present book not only because it is connected with Thracology – the area in which I am working – but also because it is a profound work, innovative and with contribution above all in terms of methodology and positions. I perceive these qualities of the book in direct relation with the character of the author herself, with her academic and creative conduct.
The book not only transcends the boundaries of earlier interpretations,m but it also builds an unfamiliar and hitherto not addressed range of problems identified already in the title: “pre-images” of Bogomilism. In this sense, Vidka Nikolova’s work fits the most recent trends and quests in Western Europe – to speak about the first sources of human culture with the means of academic research. The author faces us with the big issue of modern humanitarian studies: the spiritual continuum in the national culture, the interconnection and integrity in the “history of ideas.” This explains Vidka Nikolova’s interdisciplinary approach, known to us from her earlier publications and books.
The Bulgarian national culture has never been a “psychodrama” for her, hence the concept of “archetype” (C. G. Jung, Second Vienna School of Medical Psychology) is irrelevant. Nikolova is the first author in Bulgaria who bases her research on the subsequent in time Third Vienna School in this sphere, contemporary to us, with Viktor Frankl as its chief representative, for whom “Man is something more than psyche” and “The logos is deeper than logic.” This book perceives Bogomilism as “logodrama” and indicates its genesis.
For Nikolova the Bulgarian national culture is a culture of and from the Word-Faith with its images – I share this view, according to which the cultural path of the Bulgarians is perceived as interconnection between history and divine life. The colleague Vidka Nikolova (with Ph.D. degree in philosophy and earlier in philology as well) has observed it in the oral folk tradition, in the Old Bulgarian literature and in the Bogomil images visualising the world if ideas and defending it. In this sense, the reader has the rare opportunity to “perceive” and to become aware of the problems of Bogomilism, trusting the almost mathematical accuracy with which the pictorial material is presented in the third chapter of the book. In that chapter Nikolova offers us also a “book in the book” which can be read even independently – each of the images is subjected to a second analysis with its own brief annotating text with engaging academic categoricalness and laconicity. Reading the book, we become committed not only to new views that are “other” compared with the mainstream academic views, but to a deeply personal and cherished way of writing and verbal expression.
Dr. Kiril Jordanov, Ph.D,
Sen. Res. Associate, 1st deg.
Director of the Institute of Thracology, Bulgarian Academy of Sciences

* * *

This book by Vidka Nikolova is, in my opinion, a legitimate result of her studies for many years in the sphere of the history of Bulgarian culture and intellectuals.
Going into greater depth than what has been achieved so far, the author presents her comprehensive innovative theory about the Proto-Christian character of Bogomilism. From the position of the history of ideas, she reveals its pre-image being, which is range of problems that have not existed in academic research so far. In the search of it, the author has gained insight into the complex sign system not only of verbal monuments, deciphering with knowledge and skills and associating with them the meanings and the significance of ritual practices, stone and graphic images. From all of them she reconstructs the unified image of the whole: Bogomilism.
Nikolova raises and demonstrates for the first time the issue of the “Bogomil iconography.” The academic matter is presented in a consistent analytical composition and in a language that is comprehensible to non-specialists as well. Being born from a pronounced independent way of thinking, the book presents the new and the previously untold truths in the link between “national culture, Thracology and Christianity.” In this sense, Vidka Nikolova’s book definitely contributes broadly to Bulgarian humanitarian studies and to its place in the general European humanities today.
Roumen Shivachev
Literary critic and historian
Institute of Literature, Bulgarian Academy of Sciences

* * *

The present book raises a number of questions and provides no fewer answers connected with the “open” problems of the genesis of Bulgarian culture.
The careful analysis of the “built-in bride” motif, known to all Balkan nations, the keen sense of the author to bring us closer to its mysterious world, favour the broadening of the view on the linguistic, etymological and cultural-historical nature of the song variants, on the role of the Orphic images that had blended into folk songs “already during the pre-literary period of Thracian Orphism.”
The ambitious undertaking to perceive the history of Bulgarian culture as history of ideas in their interrelation and complex oneness illustrates the sublime research culture of Vidka Nicolova. She is seeking the “genetics of the spirit” in ideas, motifs and images from the Thracian Orphic reality and the Christian experience to the 19th century church exterior. And the Thracian Orphic faith in the man’s immortality is associated with the will for “historical self-characterisation, irrespective of the exact temporal horizon of centuries in which it is manifested.” Seeking the roots and the sources of the cultural realia and of our civilisational modus, the author has actually presented not only a solid research, but also an inspired and profoundly experienced work.
Nikolova rejects the familiar interpretations of the Secret Book of the Bogomils here, at the crossroads of controversial cultural, political and religious tendencies, defining it not as a dualistic manifestation, but as a strictly monotheistic work of the first Christians, dated to the 1st or the first half of the 2nd century. Without being familiar yet with her observations, evaluations and critical arguments, we are attracted by her inner mindset and direct thought. It is impressive to note the insight with which the author penetrates into the Secret Book as into a New Testament treatise about the celestial history and the place of the human history in it, a “treatise on the link between Freedom and evil as anthropogenesis” perceiving “the pre-image of God-Freedom in the inception of a ‘celestial war.”
Gently and engagingly, with circular transitions, the author outlines the various levels of Christianisation and brave humanistic platforms. The calm approach of the impartial observer of facts is totally absent when it is necessary to defend the idea about the Secret Book of the Bogomils as a natural consequence of the “un-melted pre-New Testament situation: the faith in man’s immortality.” Hence the opportunities highlighted by Nikolova for a new periodisation of Bulgarian culture. It precludes educational-utilitarian theses or claims about the “influence of Bogomilism on the popular thinking” (D. Angelov) or “poetic legend and domestic antiquity” (M. Arnaoudov). In other words, according to the author, the presence (or absence) of faith in man’s immortality predetermines the perception and development of the faith in the Living God.
Parallel with the analysis of the Secret Book and its correlation with the main tendencies in the spiral of culture as an “open” and “closed” circle, the specific polemics in the ordering of the concrete facts and the author’s temperament become particularly prominent – without being influenced by the characteristics of cultures with a different national fate. This brings into focus the live presence of Thracian Orphism in the sphere of the divine or human history. Without plunging into a detailed search into the hierarchy of human cultures, their different forms and manifestations, opting instead for the most necessary and essential value of Bulgarian national thinking and its deep genetic roots, pointing out the significance of fundamental concepts like God-Son-Spirit in the Secret Book (containing the essence of the Christian idea and hence differentiating it as a teaching from any monotheistic idea from the pre-Christian gnosis), Nikolova reveals very accurately its range of problems as inner-Christian issues. In other words, reconstructing the main features of the Secret Book of the Bogomils, it rejects the centuries-old view on its dualist-apocryphal nature and clarifies its absolutist monotheistic and proto-Christian image.
Indisputably, such interpretations are of major significance for the differences and the historical fate of our Eastern Orthodox world that has turned into opposition of the Western world. Clarifying from the point of view of the history of ideas the links in the chain of time and the correlations between Early Christianity, Secret Book, Bogomilism and Bogomil movement, Nikolova brings us closer to the building material of our culture, suggesting the unique spiritual flavour of the cultural processes in a country that is the transition and a bridge between the East and the West. Revealing spheres of the cultural-historical and ethnic-spiritual knowledge contained in the Secret Book, the author touches upon the specificity of a number of cultural phenomena also within the context of different national unions with which we have had a common fate, outlining new approaches to the canonical interpretation of the “apostasy” of the Bogomils. The ostensibly strongly differentiated cultural-historical fabric over the centuries, the fight of the people with the time allotted to them, conceal the fruitful beginning for Nikolova in her research of seemingly suprahistorical realia anchored by the “non-historical”, mythical time.
It is also worth noting one of her important conclusions that the attributing of the social and revolutionary content of the Bogomil movement is a “process outside and against the Secret Book.” Incidentally, the conduct of the Bogomils was very varied and hence it is not accidental that the Catholic Church fought against the Bogomils not only with moral and philosophical arguments, but resorted to violence as well. Manifestations with a particularly sharp anti-Church orientation occurred in the 12th century in a country like Croatia, in the town of Split, which was very heterogeneous in its social composition and socio-political tendencies. However, it is difficult to determine (on account of the scanty historical data) with what concrete platforms the Bogomils went to the Dalmatian cities.
I shall open parenthesis here to add that many researchers are unaware of the fact that in the 13th century there were markets along the Adriatic coast (in Dubrovnik, Kotor, etc.) for Bosnian and Serbian slaves (mostly women and Bogomils), who were loaded on Catalonian and Sicilian ships to be taken to the markets in Spain and Northern Africa. These markets did not have a special economic significance, but they are interesting as a socio-cultural phenomenon especially today, when we are attempting to shape a new philosophy of culture.
Indeed, these are different spheres of the medieval Balkan scene, a meeting point for most diverse influences and religious sermons, of varied positions on life with their moral integrity and different ways of life – all of which of great importance to the entire cultural complex.
Dr. Lydia Kirova, Ph.D,
Senior Research Associate
Institute of Balkan Studies, Bulgarian Academy of Sciences

* * *

In the central part of the book devoted to the Secret Book of the Bogomils Vidka Nikolova reveals the bridge along which Christianity made the journey to the “barbarians” with monotheistic thinking in the Balkans. Discovering the Christian belonging of the Secret Book through comparisons and analogies with the epistles of St. Paul the Apostle, an undisputed authority, the author has set herself a new goal as well. She has “attempted” and succeeded in finding the answer to the question why the words of St. Paul the Apostle, who was a contemporary of Christ’s sacrifice, was ridiculed in Hellas, but was accepted in Thrace-Macedonia. Nikolova emphasises herself the significance of the answer to this question: “on account of Thracian Orphism” …
Nikolova discovers the outlines of a vertically oriented energy impulse, which, resting on the horizontally positioned earthly passions and actions, pierces from the roots to the magnificent crown of the “world tree.” The hero himself presupposes and implements his own priestly religious act, organising it not only as direct agent, but also through his attempts to penetrate its meaning. Here the energy of thought generates the question about man’s original reason, meaning and mission
Prof. Dr. Veska Haralampieva,
Musicologist, State Academy of Music “Pancho Vladigerov”

.........................................................................................................................................................

Николова, Видка, “Богомильство. Прообразы и идеи”

Резюме
с. 220-223

На французском языке публикуем авторское предисловие г-жи Видки Николовой, озаглавленное “Что я узнала из этой книги?” На английском и русском языке публикуем вступление “О книге – читателю” – отзывы болгарских ученых. Представленное таким образом резюме на английском и русском языке отличается от французского.*

С удовольствием делюсь своим мнением о настоящей книге не только потому, что она исходит из фракологии – области, в которой я работаю, но и потому, что это углубленный труд, прежде всего это вклад и новаторство как методология и позиция. Я считаю, что эти качества непосредственно связаны с самим характером автора, с ее научным и творческим поведением.
Эта книга не просто переходит границы интерпретаций, известных до сих пор, но и создает неизвестную и немыслимую до настоящего времени проблематику, названную еще в заглавии – “прообразы” бого¬мильства. В этом смысле труд Видки Николовой вписывается в наиболее новые направления и поиски в Западной Евро¬пе: при помощи научно-исследовательских средств говорить о первоисточниках человеческой культуры. Автор ставит перед нами большой вопрос современной гуманитаристики – духовный континуум в национальной культуре, взаимосвязь и целость “истории идей”. Именно это объясняет междисциплинарный подход Николовой, который известен нам из ее предыдущих публикаций и книг.
Для автора наша национальная культура никогда не была “психо-драмой”, и поэтому нет места для такого понятия, как “архетип” (К. Г. Юнг, Вторая венская школа медицинской психологии). Николова впервые у нас останавливается на последующей во времени и современной нам Третьей венской школе в этой области, главным представителем которой является Виктор Франкель, для которого “Человек – нечто более, чем психика” и “Логос - глубже логики”. Эта книга рассматривает богомильство как “лого-драму” и показывает его генезис.
Для Николовой наша национальная культура – это культура Слова-Веры с ее изображениями. Я разделяю ту точку зрения, согласно которой культурный путь болгарина рассматривается как взаимосвязь истории и Божественной жизни. Именно этот культурный путь коллега Николова (доктор философских наук, а до этого – доктор филологии) наблюдает в устном народном слове, в староболгарском письменном слове, в богомильских изображениях, визуализирующих мир идей и защи¬щающих его. В этом смысле читателю предоставляется редкая возможность букваль¬но “почувствовать” проблематику богомильства, доверяясь почти математической точности, с которой ему в третьей главе книги преподносится изобразительный материал. Там Николова предлагает ему также “книгу в книге”, которую можно читать даже самостоятельно, так как каждое изображение подвергается повторному анализу посредством краткого текста аннотации, научная категоричность и лаконичность которого просто покоряют. Читая эту книгу, мы становимся сопричастны не только новым позициям, “иным” по сравнению с академизированными, но и глубоко личному, сокровенному способу написания и словесного выражения.

ст.н.с.І ст., д.и.н. Кирил Йорданов,
директор Института фракологии
Болгарской академии наук

* * *

Эта книга Видки Николовой, по-моему, является закономерным результатом ее многолетних научных исследований в области истории нашей культуры и интеллигенции.
Углубляя достигнутое до сих пор, автор преподносит нам свою полностью новаторскую идею о первохристианском характере богомильства. С позиции истории идей она раскрывает его “прообразное бытие”, проблематику, не существовавшую до сих пор в науке. В поисках описания этого бытия автор начинает использовать сложную систему знаков не только словесных памятников, но и компетентно дешифрирует и связывает с ними смысл и значения существовавших обрядов, каменных и графических изображений. Из них она восстанавливает единый образ целого – богомильства.
Впервые Николова ставит и показывает также проблему богомильской иконографии. Научный материал предоставляется в виде стройной аналитической композиции, на языке, доступном даже неспециалисту. Будучи результатом самостоятельного зрелого мышления, книга преподносит новую, не выраженную до сих пор связь между национальной культурой, фракологией и христианством. В этом смысле для болгарской гуманитаристики и ее места в общеевропейской гуманитаристике книга Видки Николовой определенно имеет характер большого вклада.

Румен Шивачев,
литературный критик и историк, Институт литературы
Болгарской академии наук

* * *

Настоящая книга “Богомильство. “Прообразы и идеи” (“Богомилство. Предоб¬рази и идеи”) ставит ряд вопросов и дает не менее ответов, связанных с “откры¬тыми” проблемами генезиса болгарской культуры.
Умелый анализ мотива “вмурованной невесты”, известный всем балканским на¬родам, подчеркнутое желание автора приблизить нас к его загадочному миру благоприятствует расширению восприятия языково-этимологической и культурно-исторической сущности песенных вариантов, роли орфических образов, вошедших в народ¬ную песню “еще до литературно-письменного периода фракийского орфизма”.
Амбициозное решение рассматривать историю болгарской культуры как историю идей в их взаимосвязи и комплексной целости иллюстрирует высокую исследовательскую культуру Видки Николовой. Она ищет “генетику духа” в идеях, мотивах и образах фракийско-орфической реальности и христианской опытности вплоть до церковного экстерьера ХІХ в. А фракийско-орфическая вера в бессмертие человека связывается с волей “исторической самохарактеризации, независимо от того, в течение какого временного отрезка веков она проявляется”. Автор, в поисках корней и источников реалий культуры и нашего цивилизационного модуса, преподносит нам не просто значительное научное исследование, но и вдохновенный и глубоко сопережитый труд.
В. Николова отбрасывает известные трактовки “Тайной книги” богомилов здесь, на перекрестке противоречивых культурных, политических и религиозных тенденций. Она считает, что эта книга не является дуалистическим проявлением, а строго первохристианским монотеистическим творением датировки І века и первой половины ІІ. Еще до нашего полного ознакомления с ее наблюдениями, оценками и крити¬ческими аргументами нас уже привлекает ее внутренняя настройка и непосредственность мышления. Заметно прозорливое рассмотрение “Тайной книги” как новозаветного трактата о небесной истории и месте человека в ней, “трактата о связи Свобода-зло как антропогенеза”, видящего прообраз Бог – Свобода в зачатке “небесной войны”.
Плавно и завладевая, с круговыми переливами показаны различные уровни христианизации и смелые гуманистические платформы. Спокойствие беспристрастного толкователя фактов полностью отсутствует, когда необходимо защитить тезис о “Тайной книге” богомилов как естественное следствие “неисчезнувшей новозаветной ситуации – веры в бессмертие человека”. Именно здесь находится возможность, на которой Николова ставит ударение, возможность новой периодизации нашей культуры. В этой периодизации нет места для просветительских утилитарных тезисов или для утверждений типа “влияние богомильства на народное мышление” (Д. Ангелов) или “поэтические предания и бытовая старина” (М. Арнаудов). Иными словами, по мнению автора, присутствие (или отсутствие) “веры в бессмертие чело¬века” предопределяет восприятие и развитие “веры в Живого Бога”.
Наряду с анализом “Тайной книги” и ее соотношения с главными тенденциями в спирали культуры, как “открытый” и “закрытый” круг, находят место особая полемичность в упорядочивании отдельных фактов и темперамент автора, на которые не влияют характеристики культур с иной национальной судьбой. Таким образом отчет¬ливо выступает живая потребность присутствия фракийского орфизма в сфере Божественной или в сфере человеческой истории. Без поисков иерархии человеческих культур, их разных форм и модификаций, а подчеркивая характерную ценность сущности болгарского национального мышления и его глубокие генетические основания, подчеркивая значение таких основополагающих понятий, как Бог-Сын–Дух в “Тайной книге” (содержащей наиболее значимое для христианской идеи и поэтому отличающей ее как учение от любой иной монотеистической идеи дохристианского гносиса), Николова очень точно раскрывает ее проблематику как внутрихристианскую проблематику. Таким образом, реконструируя основные черты “Тайной книги” богомилов, она отбрасывает многовековой взгляд о дуалистически-апокрифной сущности ее и выясняет ее абсолютистский монотеистический первохристианский образ.
Бесспорно, подобные толкования имеют большое значение для отличия и исторической судьбы нашего восточного (православного) мира, обособившегося как оппозиция западного. Выясняя с точки зрения истории идей звенья цепи времени и отношения “раннее христианство-“Тайная книга“-богомильство-богомильское движение”, Николова приближает нас к созиданию нашей культуры, внушает нам неповторимый духовный аромат культурных процессов в стране, являющейся переходом и мостом между Востоком и Западом. Раскрывая сферы культурно-исторического и этнодуховного познания, которые содержит “Тайная книга”, автор затрагивает специфику ряда культурных явлений в пределах более различных национальных объединений, с которыми у нас была общая судьба, намечает новые подходы к каноническому толкованию “вероотступничества” богомилов. На первый взгляд, в сильно расчлененной в течение веков культурно-исторической ткани, в борьбе людей с отпущенным им временем скрывается плодоносное начало для Николовой исследовать казалось бы надисторические реалии, поставленные на якорь ”неисторическим”, мифическим временем.
Необходимо также упомянуть об одном из важных ее выводов о том, что вменение социално-революционного содержания богомильскому движению является “процессом вне и против “Тайной книги”. Между прочим, поведение богомилов было весьма разноликим. Не случайно католическая церковь борется с богомилами не только посредством морально-философических аргументов, но и применяя насилие. Особенно острые проявления с противоцерковной направленностью наблюдались в ХІІ веке в Хорватии, в городе Сплите, который по своему социальному составу и общественно-политическим тенденциям был очень гетерогенным, несмотря на то, что трудно установить (ввиду скудности исторических данных), с какими конкретными платформами богомилы дошли до далматинских городов.
Позволяю себе открыть скобку и дополнить, что для многих исследователей неизвестен факт о том, что в ХІІІ в. на Адриатическом побережье (в Дубровнике, Которе и др.) были рынки босненских и сербских рабов (большинство из них женщин и богомилов), которых грузили на каталонские и сицилианские корабли и везли в Испанию и Северную Африку. Эти рынки не имели особого экономического значения, но они интересны как общественно-культурный феномен, особенно сегодня, когда мы пытаемся формировать новую философию культуры.
Действительно, эти различные сферы средневековой балканской сцены, место встречи самых разнообразных влияний и религиозных проповедей, разноликих житейских позиций с собственной моральной общностью, разных образов жизни – все они всегда имеют важное значение для культурного комплекса в целом.

ст.н.с., д.ф.н. Лилия Кирова,
Институт балканистики
Болгарской академии наук

* * *

Относительно центральной части книги Видки Николовой, посвященной “Тайной книги” богомилов, я хотела бы сказать следующее.
Николова раскрывает “мост”, по которому христианство прошло путь до моно¬теистически мыслящих “варваров” на Балканах. Вскрывая посредством сопоставления и аналогий с посланиями безусловно признанного авторитета Апостола Павла христианскую принадлежность “Тайной книги”, автор ставит перед собой но¬вую цель. Она находит ответ на вопрос: почему сказанное Апостолом Павлом, современником жертвы Христа, осмеивают в Эладе, а принимают в Македонии и Фракии. Николова сама подчеркивает значение ответа на этот вопрос: это происходит вследствие фракийского орфизма…
Николова открывает очертания вертикально направленного энергетического импульса, который, опираясь на горизонтально расположенные земные страсти и действия, пронизывает от корней до возвышающейся кроны древо мира. Герой сам предполагает и осуществляет свое жреческое священнодействие, организуя его не только как непосредственный деятель, но и благодаря духовной опытности пытается проникнуть в его смысл. Здесь энергия мысли порождает проблему первопричины, смысла и миссии человека.
проф. д-р Веска Харалампиева,
музыковед,
Гос. музыкальная академия
им. Панчо Владигерова

.......................................................................................................................................................

Nikolova, Vidka. “Le mouvement bogomile. Pre-images et idees”

RESUME
p. 209-215

Nous publions en francais la preface de l’auteur Mme Vidka Nikolova, intiture “Que m’a appris cet ouvrage?” du livre “Le mouvement bogomile. Pre-images et idees”. Nous publions en anglais et en russe les pages de l’introduction “Pour le livre envers le lecteur” – des points de vue d’antres savants bulgares. Les resumes en anglais et en russe y presentes different de cette maniere du resume francais.*

Devant le “quoi” je mets le “pourquoi”: pourquoi ai-je ecrit cet ouvrage? Parce que, selon ma Foi, le principe determinant dans l’histoire c’est que les differents peuples et cultures sont appeles a temoigner de la Verite. C’est dans ce But qu’ils naissent et c’est Ce qui determine leur developpement: par le “quoi” et le “comment”. Car, nous rendant compte du principe de la culture nationale bulgare, on peut faire supplanter le vivre d’aujourd’hui, de plus en plus depourvu de sens, par la vie dans notre temps-espace ethnoculturel, c’est-a-dire par la realisation de ce qui a ete ecrit d’avance. Car “avoir ete est le type le plus sur de l’etre” et ses enseignements nous sont aujourd’hui salutaires.
Deja la preparation de cet ouvrage a raffermi en moi la conviction de ne jamais douter de l’Universel que nous, ma culture et moi, nous portons en nous. Certes, c’est de la position de l’unite de la vie Divine et de l’histoire humaine que je l’observais. Cette position non plus ne m’appartient pas: je ne fais qu’y participer a mon tour, la saturant de contenu bulgare concret. C’est ainsi que j’ai compris qu’il ne serait pas tres difficile a l’homme de parler de “nous et les autres” pourvu qu’il fasse confiance en eux aux diverses consciences de Dieu en tant que niveaux de “l’homme interieur”. Celui-ci acquiert en moi un sens strictement intime et un sens strictement national. C’est ainsi que je concois, moi, le “sacro-saint” ou mon Dieu a moi c’est ce Silencieux Qui me parle.
Aussi la premiere porte menant a la prise de conscience personnelle des acquis ethnoculturels sera-t-elle entrouverte, une fois faite la lecture du mythe cosmogonique principal – tel qu’il existe ici, dans la tradition orale bulgare racontant par ses idees, ses motifs et ses images a elle la creation du monde, ce qui a ete predestine a l’homme, notre confession devant Lui nee en paroles et rites, ici meme “ou habite le Bulgare”. Je l’ai decouvert tout entier dans le chant – le motif traditionnel de “la jeune fille emmuree” dont les variantes nombreuses forment l’unite de sens inalteree a travers les millenaires. Dans mon desir de dater la pose de la premiere pierre de son fondement, je me suis fiee, certes, a l’histoire des idees. Cela s’est fait tout spontanement et, non pas tant a cause de mon sentiment de l’insuffisance totale de tous les types de structuralisme et de fureur de l’opposition contre le Dieu des sciences qu’a cause du caractere meme de la parole-chant, choix bulgare du mythe cosmogonique, j’ai ete placee au plus profond du monde des principes. Ainsi la premiere pierre apportee a l’edifice de notre culture nationale s’est-elle revelee thraco-orphique. Edification humaine, notre foi en Dieu commence par la foi thraco-orphique en l’immortalite de l’homme. L’element premier, qui y entre, de la Verite sur le Createur Toutpuissant, en fait la pierre angulaire de notre rencontre avec la foi en Dieu Vivant, la Pierre vivante posee par notre Pere dans l’ordre universel. Considerees sur un plan intimement national, les idees et les images de la tradition orale populaire montrent que le temps-espace ethnoculturel y est d’avant-le Nouveau Testament sans pour autant etre de l’Ancien. Disposant de l’homme immortel edifie de facon monotheiste – fils du Soleil, roi-pretre-guerrier-maitre, le discours folklorique bulgare represente la pre-ecriture, la parole pre-imagee, tout a fait prepare a recevoir, a lui donner son sens et a developper dans son milieu le monotheisme du Nouveau Testament concernant le fils de Dieu, le Roi, le Grand pretre, le Maitre. Le Semeur a copieusement jete la graine d’en haut: en bas le sol fertile prepare une riche moisson.
Au fur et a mesure que je travaillais sur cet ouvrage en suivant l’histoire des idees, je me rendais de mieux en mieux compte de ce que, independamment et en dehors de la culture judaique et sans l’Аncien Testament, se developpe parallelement dans le temps une culture d’avant-le Nouveau Testament: le temps-espace culturel thraco-orphique est la preparation de la doctrine du Christ sur un plan monotheiste et par une parole et des suggestions pre-imagees. Ce processus millenaire a du etre clair, selon moi, aux premiers temps chretiens aussi. Ils l’acceptent comme un fait deja accompli, s’y conformant grace a une experience providentielle - c’est par la Divine providence que Saint-Paul quitte le sol de l’Asie Mineure pour se rendre en Thrace-Macedoine. Lors du deuxieme voyage missionnaire de l’apotre, le Saint-Esprit l’empeche d’annoncer la bonne parole en Phrygie, en Galatie, en Assye, en Mysie et en Bithynie et le fait aller a Troas avec l’apotre Luc et le disciple Timothee: Ici, “Pendant la nuit, Paul eut une vision: un Macedonien lui apparut et lui fit cette priere: “Passe en Macedoine, secours-nous!” Apres cette vision de Paul nous cherchames aussitot a nous rendre en Macedoine, concluant que le Seigneur nous appelait a y annoncer la bonne parole. Etant partis de Troas, nous fimes voile directement vers la Samothrace, et le lendemain nous debarquames a Neapolis. De la nous allames a Philippes qui est la premiere ville d’un district de Macedoine, et une colonie. Nous passames quelques jours dans cette ville.”, raconte l’apotre Luc dans les “Actes des saints apotres” (16:9-12) C’est en l’an 52 apres J.-Ch., Philippes est la frontiere entre la Thrace et la Macedoine. C’est donc de la que commence la propagation de la foi du Christ en Europe.
“Passe en Macedoine et secours-nous!”, cet appel au secours implique un empressement conscient d’accueillir le Christ et il est sans analogue dans les tout premiers temps chretiens. Pas un seul espace-nom ne s’y adresse au Dieu Vivant pour appeler au “secours” avant de L’avoir connu, faisant de la sorte savoir d’avance et en meme temps l’absence de toute contradiction avec Lui. Ce phenomene se voit confirme aussi par l’acceptation rapide et reussie du preche de l’Evangile en Macedoine (des ses premieres villes au nord de la Mer Egee: Neapolis, Philippes, Amphipolis, Apollonia, Thessalonique), en Thrace et dans les Rhodopes. Un an et demi plus tard seulement Saint-Paul lui-meme precisera et approfondira devant les Thessaloniciens sa doctrine de la Resurrection et du Jugement dernier (II Thes. 2), du secret de l’arbitraire – le satan et du Salut – le Dieu Jesus-Christ (la doctrine du “Livre secret” des bogomiles). En l’espace d’un an ou deux a peine les gens s’y revelent inities et aptes a entrer en rapport avec Saint-Paul sur la matiere la plus complexe et la moins assimilable du christianisme, celle-la meme qui a suscite tant de heurts, de denegations et de contradictions dans tous les autres “lieux” au debut du monde chretien. Tout de suite apres la conversion au christianisme de Philippes, Thessalonique etc., en adressant sa Premiere et sa Deuxieme epitre aux Thessaloniciens en 53-54, Saint-Paul apprecie leur foi en le Christ en ces termes: “Vous etes devenus un modele pour tous les croyants de la Macedoine et de l’Achaie, mais encore votre foi en Dieu s’est fait connaitre en tout lieu, de telle maniere que nous n’avons pas besoin d’en parler.” “Pour ce qui est de l’amour fraternel, vous n’avez pas besoin qu’on vous en ecrive; car vous avez vous-memes appris de Dieu a vous aimer les uns les autres.” “Mais vous, freres, vous n’etes pas dans les tenebres… vous etes tous des enfants de la lumiere et des enfants du jour. Nous ne sommes point de la nuit ni des tenebres.” Tout en faisant leur eloge, Saint-Paul nous renseigne le premier sur l’aisance et l’application avec lesquelles ils accueillent la doctrine de Jesus-Christ avant tout comme une doctrine sur le Dieu de la Vie et le Dieu de l’Amour (I Thes. 1, 4, 5). Et dans sa Deuxieme epitre aux Thessaloniciens en developpant sa doctrine sur le Jugement dernier et l’avenement du Christ, Saint-Paul parle d’eux comme de “freres bien-aimes du Seigneur” еt choisis pour le salut, les mettant au nombre des hommes “qui ont la foi” – “car tous n’ont pas la foi”. Pour cette raison Dieu les “affirmera et preservera du malin” en sa qualite de “Dieu de la paix” (II Thes. 1, 2, 3). Il faut bien retenir ceci: la foi en le Dieu Vivant-Dieu de l’Amour-Dieu de la paix car c’est cette foi qui, edifiee dans notre carte ethnoculturelle, justifie et explique des phenomenes et des processus spirituels qui se sont deroules chez nous seulement au XIXe-XXe s. et ont marque la fin de notre deuxieme millenaire… Au milieu du Ier s. apres J.-Ch., la cote nord de la Mer Egee – la Thrace et la Macedoine – et les terres au nord d’elles, sont deja preparees a reconnaitre en le christianisme leur “religion absolue”, ce qui ne pourrait pas etre observe plus au sud, sur les “lieux” grecs au cours de ces memes annees.
Appele au secours en Macedoine et en Thrace et y ayant deja sejourne, Saint-Paul continue son voyage au sud, bien que non-appele. A l’areopage d’Athenes, les Atheniens, “lorsqu’ils entendirent parler de resurrection des morts, les uns se moquerent, et les autres dirent: Nous t’entendrons la-dessus une autre fois”. Аvant sa predication Saint-Paul leur confie ceci: “Car, en parcourant votre ville et en considerant les objets de votre devotion, j’ai meme decouvert un autel avec cette inscription: A un dieu inconnu! Ce que vous reverez sans le connaitre, c’est ce que je vous annonce.” (Actes 17-23). “A un Dieu inconnu” sur un autel a Athenes est le pressentiment de ce qui dans “Passe en Macedoine et secours-nous!” est la connaissance – difference documentee sans ambiguite par Saint-Paul et l’apotre Luc dans le Nouveau Testament. Les anciens Grecs, qui avaient adopte des siecles plus tot la foi thraco-orphique en “l’immortalite de l’homme” comme une foi en “l’immortalite de l’ame”, reagissent typologiquement de la meme facon, cette fois encore, a “la foi en le Dieu Vivant”. Les millenaires se succedent, la carte historique varie ou se profilent d’autres epoques, mais les categories-natures restent. Le sens des propos du pretre egyptien adresses au legislateur Solon concernant les Grecs qui seraient des enfants par rapport au grand savoir, est le meme aussi au milieu du Ier s. apres J.-Ch. chez Saint-Paul s’adressant aux Corinthiens. Il leur ecrit: “Nous, nous prechons Christ crucifie, scandale pour les Juifs et folie pour les paiens… Mais l’homme naturel (dans la traduction bulgare du texte biblique on trouve la notion “душевен”, adjectif derive d’“ame”) n’accepte pas les choses de l’Esprit de Dieu… Pour moi, freres, ce n’est pas comme a des hommes spirituels que j’ai pu vous parler, mais comme a des hommes charnels, comme a des enfants en Christ. Je vous ai donne du lait, non de la nourriture solide, car vous ne pouviez pas la supporter; et vous ne le pouvez pas meme a present, parce que vous etes encore charnels.” (I Cor. 1, 2, 3). De l’isomorphisme culturel, “limite” sur le plan geographoetatique dans l’Empire romain, nous regardent deux visages ethnoculturels differents l’un de l’autre: la Grece – “A un Dieu inconnu” et la Thrace-Macedoine – “Passe en Macedoine et secours-nous!”. C’est bien ici le moment de rappeler que l’Etat est incapable de generer des idees hors de la culture. C’est en redigeant mon ouvrage que je me suis rendu compte de ce que “l’Etat” est a genoux devant “la culture”. Toujours.
Il nous faut absolument avouer que le providentiel “Passe en Macedoine et secours-nous!” et le temoignage de Saint-Paul sur le “A un Dieu inconnu” a Athenes trouvent et refletent la meme problematique, que la thracologie de la fin du XXe s. caracterise comme suit: l’orphisme thrace “se situe entre la fin du deuxieme millenaire et le IXe-VIIIe s. av. J.-Ch. Apres le milieu du VIe s. av. J.-Ch. la doctrine disparait en Grece et s’est conservee en Thrace. On y jette de meme sur lui l’habit du christianisme” (Al. Fol). Le processus generalise par la phrase ci-dessus est, de mon point de vue, le suivant: dans la doctrine, portant le nom d’orphisme thrace, le debut du christianisme trouve tout prepare “l’homme interieur” qui lui est reserve et qui y sert a edifier ici la doctrine bogomile.
“Les eglises dites macedoniennes”, situees de Cavalla a Ohrid, datent des annees 51-58 apres J.-Ch. (deuxieme et troisieme voyage missionnaire de Saint-Paul). Tout comme elles sont apostoliques aussi les eglises dans l’hinterland de la Thrace et sur la cote de la Mer Noire: a Philippopoli (Plovdiv) le premier eveque est le disciple et le compagnon de Saint-Paul – Hermas; a Vereia (St. Zagora) c’est Karpe; c’est Saint-Paul lui-meme qui temoigne a propos de la Scythie deja en 61-62 en s’adressant aux Colossiens (Phrygie): “… vous etant depouilles du vieil homme et de ses ?uvres, et ayant revetu l’homme nouveau, qui se renouvelle, dans la circonstance, selon l’image de celui qui l’a cree. Il n’y a ici ni Grec, ni Juif, ni circoncis, ni incirconcis, ni barbare ni Scythe, ni esclave ni libre; mais Christ est tout et en tout” (Col.3:9-11). De la Macedoine, a travers la Thrace et jusqu’a la Scythie il n’y a que des disciples de Saint-Paul; dans le langage du temps cela veut dire la decennie 52-62 apres J.-Ch. Les terres le plus au sud et au sud-ouest de celles mentionnees ci-dessus, en meme temps qu’une partie des Phodopes deviennent le centre de l’activite de Saint-Paul; ces terres ont ete sillonnees a plusieurs reprises et en tous sens par lui et ses coapotres et disciples (les apotres Luc, Silas, Marc, Timothee, Eraste, Clement, Epaphrodite). Ceci est conditionne aussi par le fait que sur le plan geographique la Thrace-Macedoine est situee a un point crucial du chemin qui relie sur terre l’Asie Mineure a Rome. De cette maniere, par la divine providence, le temps-espace ethnoculturel Thrace-Macedoine se voit indissolublement lie a l’histoire des idees du christianisme a partir du milieu du Ier s. Dans l’appreciation portee par Saint-Paul, il est synonyme notamment de foi irreprochable et de participation a la grace du Christ. D’apres Saint-Paul, appele a garder la doctrine chretienne pure de tout melange, les eglises y sont un modele pour le monde d’alors en voie de christianisation.
C’est dans ce “modele”, aussi bien sur le plan-temps que sur le plan-espace, que parait “Le livre secret” des bogomiles. Mon essai de l’analyser s’est transforme en une revelation dont les instants ont reaffirme, une fois de plus, la conscience en moi de la primaute des idees sur le reste du monde. En poursuivant l’histoire des idees concretes qui entrent dans “Le livre secret”, je date l’origine de ce monument ecrit ancien bulgare de la deuxieme moitie du Ier s. (du milieu du IIe s. au plus tard). Aussi “Le Livre secret”, de son cote, fait-il “reculer” la datation du mouvement bogomile en tant que doctrine, c’est-a-dire que ses origines ne remontent pas au Xe s., comme l’historiographie academisee l’a considere jusqu’a present, mais au Ier-IIer s. En d’autres termes, le mouvement bogomile a sa caracteristique qui se rapporte strictement au debut du christianisme. Une riche base d’observations m’a ete fournie aussi par les effigies bogomiles dont la plupart sont sur pierre. Phrase par phrase, le livre secret de la foi conservee jusqu’a la fin du premier millenaire ou l’historiographie du haut Moyen age l’a documentee en tant que “mouvement bogomile”, est compose de textes choisis avec precision, determines de facon systematique, empruntes directement et uniquement aux livres du Nouveau Testament et portes au point de citations. Ce qui, a mon avis, rend, sur le plan methodologique, tout a fait infonde le traitement jusqu’ici du “Livre secret” seulement sous un jour d’apocryphes-paulinisme-manicheisme, qui sont nes aux siecles ulterieurs et dont les idees, certes, en sont absolument absentes. Aussi ai-je opte pour une nouvelle approche du Livre: je fais son analyse mot par mot dans et a travers le Nouveau Testament dont il part. Cela m’a donne la possibilite de decouvrir sans ambiguite dans “Le livre secret” la presence directe des premiers auteurs chretiens – evangelistes et apotres, en tant que pensee, culture des idees et du comportement. C’est Saint-Paul qui se detache en particulier parmi eux par les idees essentielles de sa doctrine. Vu les donnees topologiques aussi, ce n’est pas du tout une surprise mais une autorevelation du plus important monument ecrit bogomile en tant que creation monotheiste se rapportant strictement au debut du christianisme aux fondements ethnoculturels prononces. Voila pourquoi meme au XVIe s. la foi des “habitants” d’ici est toujours caracterisee par les termes: “La foi de Saint-Paul” – c’est toujours cette foi-la qui etait confessee a travers “la Bosnie, la Serbie et la Bulgarie” vers Constantinople, comme en temoignent les descriptions des dessinateurs-cartographes arrivant d’Europe Occidentale vers nous… La doctrine bogomile est presentee comme la lecture bulgare de la conception nouveau-testamentaire du monde. Livre sur le “combat celeste” et ses consequences, “Le livre secret” des bogomiles traite de l’ordre universel hierarchique absolu, repense sous une lumiere-Nouveau Testament et par la meme aspirant spirituellement a la fin de “ce monde-siecle” et au retour en le Pere. Ainsi toute imputation de contenu socio-revolutionnaire au mouvement bogomile est-elle un processus hors et contre “Le livre secret”. Peu importe d’ou et depuis quand ce processus vient – de branches dans “le milieu ouvert” des bogomiles ou d’un milieu et d’un temps hors bogomiles, toujours est-il qu’il se fait remarquer par son interet pour le monde du relatif: c’est ce qui le rend si nettement oppose a l’objet du livre secret bogomile, qui est le monde de l’Absolu. Dans ce sens le pathos desavouant et anathematisant, par exemple, du Presbyterien Kosma (Xe s.) et de Christo Popov (XXe s.) selon lequel le mouvement bogomile aurait ebranle de fond en comble l’etatisme bulgare, tout comme le fait de traiter les bogomiles de “precurseurs des communistes” (XXe s.), proviennent pour moi d’un meme temps-espace, sont de la meme couvee qui se trouve a gauche du Dieu Pere.
La connaissance du mouvement bogomile dans son etre pre-image (parole, pratiques rituelles, effigies) est en fait la reponse a la question: pourquoi la foi, la doctrine et le mouvement des bogomiles ont-ils lieu exactement ici, dans l’etendue, historiquement formee a travers les ages, de “la culture nationale bulgare”? Cette connaissance “jaillit” litteralement des sources de la doctrine bogomile – sources bulgares et etrangeres. Leurs details et particularites-cles et emblematiques, “lieux typiques” durablement vehicules dans le temps, temoignent:
du mythologique “avant le Christ” dans l’ancien milieu culturel thraco-orphique et le milieu culturel protobulgare qui se sont eux-memes prepares a connaitre le Dieu Vivant dans l’“apres le Christ”;
de la rencontre des deux milieux qui, a mon avis, represente “le grand retour”, ici, du milieu culturel protobulgare dans le lien realise Inde-Bulgarie;
de la synthese rapidement effectuee entre les deux milieux – le temps culturel Pliska-Preslav;
de son extension en dehors du Premier, du Deuxieme, du Troisieme royaume bulgare, lorsque notre domaine ethnoculturel fait decidement partie de l’edifice de l’Europe occidentale et de la Russie, tout en les predeterminant.
En suivant ces riches interactions, incarnees en images et solutions ecrites, graphiques et en pierre, j’ai en fait suivi la trinite: correlation, succession et continuite dans l’histoire des idees. Sur le plan iconographique, par exemple, elle reunit dans un ensemble strict et intact des sculptures cultuelles datant des premiers siecles de la nouvelle ere, “les stetchki” (pierres verticales) du XIIIe-XVIe s. et des effigies religieuses en pierre et des monuments funeraires du XIXe s. Cette integralite concretise notre autocaracterisation culturelle intime – la doctrine et le mouvement des bogomiles devenus partie integrante de l’histoire chretienne de l’Europe entiere aussi. Selon moi, il est des phenomenes qui concretisent au plus haut degre le lien entre les epoques: de l’ecrit d’avance dans la preparation de l’avenement de Jesus-Christ par Son appellation pre-imagee soit dans, soit hors d’un milieu Ancien-testamentaire, a travers Son acceptation et Son accueil au debut du christianisme, dans les divers milieux ethnoculturels et jusqu’a Son etre affirme en eux. La doctrine et le mouvement bogomiles font partie de ces phenomenes-la: dans notre culture nationale ils sont ce qui concretise au plus haut degre le lien entre les epoques: de l’ecrit d’avance dans la preparation de l’avenement de Jesus-Christ par Son appellation pre-imagee dans un milieu thraco-orphique hors de l’Ancien Testament a travers son accueil en lui au debut du christianisme et les syntheses de ce lien et jusqu’a Son etre affirme en nous.
Des positions de la pensee culturologique du centenaire dernier c’est normal de s’attendre a ce que, a chaque page de cet ouvrage, je me serve du concept de Jung, “archetype”, academise jusqu’a present. Je voudrais expliquer en bref pourquoi, moi, je ne le fais pas. Je me servirai d’un exemple. Le fondateur de la Troisieme ecole de psychologie medicale de Vienne qui a remplace la psychanalyse (de Freud, Adler, Jung) par la logotherapie – le professeur Victor Frankl, qui a survecu a un sejour de trois ans a Oswiecim et y a compose, en pensee, son ouvrage fondamental sur elle, recoit un jour la visite d’un haut diplomate americain; jusqu’a sa rencontre avec Frankl celui-ci avait subi un traitement de cinq annees entieres par la psychanalyse; le probleme du diplomate consistait en son incapacite a se resigner a la politique etrangere americaine; c’est pourquoi son psychanalyste, adepte de Jung, avait cherche tout le temps a lui inculquer l’idee qu’il devait s’entendre avec son pere puisque le gouvernement des Etats-Unis d’Amerique et les superieurs directs du patient n’etaient “rien d’autre que” “des images du pere”. Frankl dit a propos de ce cas dans sa pratique medicale: “Pousse de plus en plus a faire sienne l’interpretation de son analyste, le diplomate a fini par ne plus etre en etat de distinguer la foret de la realite des arbres des “symboles et images”… Selon la psychanalyse de Jung l’homme est tisse des “images” de l’ame et des “symboles”, et le symbole “joue un role primordial lors de la transformation de l’energie biologique en contenu psychique”; tenant la place centrale dans la vie psychique, “le symbole” est cette “machine psychique qui transforme l’energie d’une forme biologique en une forme culturelle” (1928); la vie du Christ est aussi un “symbole” en l’homme, symbole d’acquisition de “sens”; “le monde represente en soi une machine gigantesque denuee de sens”; a la question qui – qu’est-ce qui cree “le sens”, Jung repond que ce n’est pas Dieu mais “plutot l’image du dieu en tout homme”; il s’ensuit que “les archetypes” sont des pre-images en l’homme formees en lui lors de son evolution prehistorique; “lorsque je parle de Dieu, j’ai en vue l’image du dieu que l’homme s’est creee”; aussi “le sens” est-il revele “uniquement” par l’etre humain.” A mon avis, ce n’est pas simplement du “materialisme vulgaire” et du “psychoenergetisme mecaniste”, pas simplement “une position quasireligieuse” de type dualiste judaique, mais une position pseudoreligieuse et pour cette raison meme completement depourvue de spiritualite puisque sur le plan anthropologique elle a une base dichotome nettement prononcee. Traduit dans le langage de Saint-Paul, cela signifie: “l’homme naturel [v. l’explication ci-dessus] n’accepte pas les choses de l’Esprit de Dieu, car elles sont une folie pour lui, et il ne peut les connaitre, parce que c’est spirituellement qu’on en juge” (I Cor.2:14). “L’homme naturel” [v. l’explication ci-dessus] est de jadis, et d’aujourd’hui, et de demain, il est historiquement intemporel et ou que nous le rencontrions, il sera toujours loin de la connaissance spirituelle. Je n’ai jamais doute de ce que la science est appelee a etudier et a decouvrir les lois de la connaissance spirituelle. Aussi, de mon point de vue, la presence de l’archetypique de Jung dans la sphere de l’historiographie est-elle methodologiquement mal fondee et releve du pseudoscientifique. Aujourd’hui c’est aussi une marque de retard et d’autorestriction, vu le fait qu’apres la Premiere et la Deuxieme ecoles de Vienne (Freud, Adler, Jung), il en existe depuis un bon moment deja une Troisieme – celle de V. Frankl.
Et si, pour des raisons ontologiques et anthropologiques on devait opter pour un point de depart du domaine de la psychologie medicale, ce serait, je pense, la logo-therapie de Frankl. Je trouve absolument fonde son mecontentement des theories caracterisees par son terme “riend’autreque” – theories selon lesquelles l’homme n’est le resultat “de rien d’autre que” de conditions et de milieu biologiques, psychiques et sociaux. Je partage les generalisations de Frankl: “L’homme est quelque chose de plus que le psychisme” et “Le logos est plus profond que la logique”. En meme temps que sa conception de la vie humaine sur terre comme “une fin propre” parmi “le sens inconditionnel”, le Sursens, ces generalisations s’apparentent a une conception de la vie spirituelle en tant que realite. Bien sur que le mouvement n’est pas un psycho-drame mais un logo-drame. Bien sur que le drame “histoire” represente la correlation Dieu-homme. La, a un des moments de cette correlation dans notre histoire nationale, restent ecrits les propos de St Constantin-Cyrille Philosophe. C’est lors de sa mission chez les Sarrasins qu’il dit que Jesus-Christ, de la plaine, “eleve tres haut le poids humain (ce qui pese), en enseignant a l’homme la foi et la vertu Divine. Createur universel, Il a cree l’homme entre les anges et les animaux (les brutes), en le separant des animaux par le don de la parole et la pensee (le langage et la raison) et des anges par la colere et la concupiscence charnelle (la colere et la concupiscence). Et l’homme se rallie a la partie dont il est le plus proche: aux inferieurs ou aux superieurs.” Dans le langage de Frankl cela revient a son choix de la notion “l’echelle de Jacob” (Gen.28:12-17). Dans son etude de l’homme la logotherapie, dit-il, “doit se mouvoir sur quelque chose dans le genre de l’echelle de Jacob, vers le haut et vers le bas”, sans pour autant negliger ni son propre caractere metaclinique, ni se permettre de lacher pied sur “la terre ferme de l’empire clinique”. “L’echelle de Jacob” compte parmi les notions les plus saturees de contenu de l’Ancien Testament, qui parlent par des pre-images et annoncent notamment la nature divine et humaine de Jesus-Christ. Anthropologiquement parlant, elle n’est pas un choix accidentel d’image chez Frankl – par la il partage de la facon la plus directe la doctrine de Saint-Paul concernant l’homme: “Que le Dieu de paix vous sanctifie lui-meme tout entiers, et tout votre etre, l’esprit, l’ame et le corps” (I Thes.5:23). Anthoropologiquement Frankl s’appuie sur la trichotomie du Nouveau Testament en montrant l’integralite – “genese-etre homme”. L’integralite represente les dimensions de l’homme en tant que corps, ame et esprit. L’etre homme existe en tant qu’etre “propre et unique”, “absolument sien”: “Avoir ete est le type le plus sur de l’etre.” En dehors de lui, “dans la masse”, l’homme se perd soi-meme puisqu’il perd sa possibilite de choisir, il perd son etre “dans la liberte et la responsabilite”. Ainsi dans la masse l’homme est “typise”. A mon avis, l’archetypisation n’est qu’une variete du processus de “la perte de soi-meme”. Et cela ne m’etonne pas qu’elle ait pousse dans notre historiographie aussi, chronologiquement apres l’avoir fait dans la sovietique, par rapport a son existence athee-dualiste et ideologiquement “gauche”. Ma rencontre avec Frankl a justifie mon choix de point de vue sur notre histoire culturelle et en particulier sur la foi-la doctrine – le mouvement bogomile: 1. du point de vue de l’histoire des idees; 2. du point de vue de l’histoire des idees non pas sur une base indo-irano-europeenne “commune”; 3. du point de vue de l’histoire a l’interieur de l’etre ethnoculturel propre intime et unique – ici, en lui: de l’appellation pre-imagee du Pere, du Fils et du Saint Esprit a l’edification de Son temple et au service pour l’execution de Ses commandements. Ainsi, travaillant sur le present ouvrage, j’ai pris conscience de ce que je participe a mon tour, en effet, a la faim, commune a tous les esprits, d’une connaissance tout entiere de l’homme divise en parties, sous-parties et microelements par l’actuelle specialisation etroite tres poussee de la multitude de sciences, sous-sciences et sous-disciplines. J’ai vu de meme ma microplace dans ces 3% a peine de masse Universelle qui nous est visible et qui dans ses autres 97% reste impalpable et obscure a l’homme d’apres les acquisitions contemporaines de l’astrophysique: “Tout d’abord nous avons decouvert que la Terre n’est pas le centre de l’Univers. Puis que notre Galaxie meme n’en est pas le centre. A present nous decouvrons ne pas avoir ete faits dans la matiere la plus repandue dans l’Univers”…
“Puis je vis le ciel ouvert, et voici, parut un cheval blanc. Celui Qui le montait s’appelle Fidele et Veritable, et Il juge et combat avec justice… Son nom est la parole de Dieu” (Ap. 19:11-13): le choix de ces quelques phrases du Nouveau Testament a la fin de mon avant-propos n’еst que le resultat de ma profonde conviction de la doctrine de la Parole, selon laquelle Celle-ci est la Personne-Creatrice du monde, l’eternel Toutpuissant realisant l’union du Divin et de l’humanite. Ce choix resulte aussi de ma conception du caractere de la culture nationale bulgare – une culture de et de la Parole, preparee pour Elle de facon pre-imagee, se developpant en Elle et La propageant d’ici vers… Non, non pas vers “les autres”, mais vers “les prochains”. Dans ce logo-mouvement millenaire la foi-la doctrine-le mouvement bogomile est la maniere de penser-Nouveau Testament-Second Testament bulgare.
Vidka Nikolova

Връзка: Повече за автора

***
Публикувано с любезното съдействие на автора.
Електронна библиотека "Арияварта"
Дата на публикация 06.07.2005 г.
Copyfree (.'.) 2005 TheoSoph
Всички права свободни!

Коментари, предложения, певоди и нови книги изпращайте на адрес
agniage@gmail.com