* * *
Ивайло Христов Христов, автор
Издателство „Български писател", София, 2004
954-443-431-3
* * *
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
Глава първа. Яврово
Глава втора. Краезнание и народопсихология
Глава трета. „Шумки от габър" или откровението
на Николай Хайтов
Глава четвърта. „Диви разкази". Съдбата на една книга
Глава пета. Между легендата и действителността
Глава шеста. Бодлите на розата
Глава седма. Душата на леса
Глава осма. В Родопите и по света
Глава девета. „Вълшебното огледало" - преди и сега
Глава десета. Помашката карта
Глава единадесета. Полемики за гроба на Васил Левски
Глава дванадесета. Драмата на българското отродяване
Заключение
Библиография
Кратък животопис
* * *
Глава дванадесета
ДРАМАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОТРОДЯВАНЕ
„Имало е и по-лоши времена, но не и по-подли."
Николай Некрасов
В редица свои статии и интервюта Николай Хайтов открито заявява, че е родолюбец, патриот, националист: „и преди и сега", че това е „нормалното му агрегатно състояние". Възпитан в обич към България, при него патриотизмът е съдба, израз на родолюбие и гореща любов към отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната му система е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за отечеството - висша добродетел. Пред „Родопски вестник" (от 17 септември 1999 г.) той споделя: „Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце."
Няма друг съвременен писател, който толкова често да пише за обезбългаряването в духовната сфера, за разрушаването на старите добродетели, за опитите да се потисне и изтрие националното ни съзнание. Това са проблеми, които преминават през цялото му творчество, превръщайки се в негова съдба, в част от стремежа му да не бъде съюзник на „безобразията, лъжата и натрупаните мълчания". В една от последните си книги „Който има ухо да чуе" (2001) авторът посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че „цялата истина може да се каже само от оня свят", но с едно изключение: „истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло."
Публицистиката на Николай Хайтов от 90-те годни на XX век (събрана в книгите „Време за разхвърляне на камъни", „Който има ухо да чуе", „Троянските коне в България") е обърната към тези истини, насочена срещу родоотстъпниците и националните преда¬тели, срещу продажния ни финансов и политически „елит", който в крайна сметка превърна България в колониална държава.
Макар и ескалиращ през последното десетилетие на миналия век, за писателя този факт е предпоставен още през социалистическата епоха, когато ветрове сяхме, за да жънем бури.
Според Николай Хайтов драмата на българското отродяване започва с постепенното унищожаване на моралния кодекс, създаван в продължение на векове. Закърняването на любознателността и работливостта, размиването на границата между добро и зло, превръщането на двуличието в инстинктивен рефлекс, „оварва-ряването" на нравите и моралната деградация са знаковите про¬яви на този процес. Потискането на религиозните норми и религиозния морал, на християнската душевност, унищожава нравствените задръжки и отприщва човешките инстинкти, ликвидирайки страха от опозоряване и осрамотяване, страха от възмездие. Корените на този нравствен срив авторът открива в настъпилата през втората половина на XX век подмяна на общочовешките, християнските ценности с класово-партийни, в неутрализирането на облагородяващото влияние на църквата, както и в подмяната на култа към Отечеството с култа към Комунистическата партия и СССР. Тяхното срутване след 1989 г. води до образуване на духовен вакуум, съпроводен с отпадането на всякакви граници, до непризнаването на друг Бог - освен парата. „На всичкото отгоре, споделя Николай Хайтов в публицистичната си книга „Време за разхвърляне на камъни" (1994), започнахме да учим децата, -
15. Николай Хайтов
че е хубаво да бъдат верни само на Партията, че и родителите си могат да предават, когато е за Партията, а десетте божи заповеди отидоха, както се казва, „на кино".
Традиционната българска нравственост е пометена и от настъ¬пилата след Девети септември 1944 г. урбанизация и техническа революция, довели до главоломно обезлюдяване на българските села. Страшни са тези „села-призраци" в Родопите и Странджа, които Николай Хайтов описва в дневника си. Ликвидирани с два поредни труса: кооперирането на земята и окрупняването на училищата, в тях не се чуват детски гласове, а черковното клепало бие само на смърт. Такова е например село Сърмашик в Странджа, където са останали само 98 старци, „последните мохикани" на едни загинал вече свят. То е без нови къщи и млади хора, с една стара, настлана с каменни плочи църква, в която икона на Исус Христос (с извадени от башибозука очи) стои редом до складираните нови ковчези. Те са „приготвени за очакваните нови погребения, защото няма хора, способни в селото да сковат ковчег, да не говорим, че няма дъски. Затова селяните си доставили ковчезите. И така всеки си знае, че ковчегът му е приготвен, да не бере кахър. Горе-долу колкото са и хората, толкова са и ковчезите... Казаха, че половината са си изкопали и гробовете."1 Урбанизацията премахва обществения контрол (на практика несъществуващ в градовете), а оттук и характерните добродетели на българина: човещината, трудолюбието, почитта към старите хора, уважението към родителите. Разпадането на българското село води до изчезване на обичайните „спирачки", на двете ключови понятия в речника на нашите деди: „срамота" и „грехота", от които остават само „ръждясали остатъци": „Няма срам и страх, няма грях пред отприщените като лавина желания. Човекът не е отговорен пред Бога или обществото, а пред изкривената си крехка съвест. Нагонът е отвързан. Злият дух, който доскоро беше затъкнат в шишето с девет запушалки, сега е освободен. Тапите са отхвръчали и виждаме как настъпилата анархия помита всички пречки и задръжки".2
1. Хайтов, Н. Дневник. Книга шеста. ИК Иван Вазов. 1997 г., с. 138-139.
2. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. ИК Христо Ботев. 1994 г., с. 60.
В разговорите си с Любка Захариева писателят неколкократно подчертава, че българският селянин отпреди петдесет години е „музейна рядкост", че в дъното на всички нещастия стои вечният човешки ламтеж да притежаваш все повече и повече: „Ето този спартанец за около четири десетилетия го научихме да работи под час, обяснихме му какво е стандарт, усилено го залъгвахме, че възможно да си го позволи и той".3 Неговото светоусеща¬не, където определящи са били самозадоволяването, пестенето, търпенето, невзискателността, въобще една неконсумативна психологическа нагласа, вече принадлежи на миналото, подменена със стремежа към по-лек живот и по-малко труд.
Обобщавайки наблюденията си върху „годините на прехода", Николай Хайтов поставя болезнения въпрос - „Защо държавата рухна изведнъж? Защо към разграбването й посегнаха без всякакви задръжки стотици хиляди ръце?" И с тъга констатира, че у нас отечеството се е превърнало в остаряла, забравена дума; в един съвременен анахронизъм, а национализмът едва ли не в грях. „Откъде да дойдат задръжките, възкликва той, когато целият традиционен морал беше сринат, а личното добруване или по-точно високият стандарт на гражданите - обявен за идеал номер едно на мястото на стария - отечествения."4
На първата страница към първия брой на „Славянски уни¬верситетски вестник" (брой 1,1998 г.) Николай Хайтов определя възраждането на индивидуалистичните идеи на Джон Лок (известна е неговата фраза: личният интерес е единствената основа на обществото) като официална платформа на изгражданото в света „отворено общество". Това ще доведе, смята той, до заличаване на границата между човека и звяра (теглена още от Мойсей), до „тържеството на идеята силният да смачка слабия, до стремежа единствено към лично преуспяване и забогатяване, до дивашката война на всеки срещу всеки". С още по-голяма сила важи това за България, която, както е добре известно, не притежава
3. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. ИК Христо Ботев. 1994 г., с. 215.
4. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1, С, 2002 г., ИК Христо Ботев, с. 563.
големи природни богатства, а непрекъснато увеличаващият се вътрешен и външен дълг и отварянето на границата между имащи и нямащи допълнително нагнетява, и без това тежкото положение на българския данъкоплатец. Не случайно в едно интервю пред в. „Нова Зора" (от 26 ноември 1996 г.) писателят посочва, че най-много го отвращава „демагогията като инструмент за постигане на користни цели, за всаждане на развала и разврат в политическия ни живот". Ето защо Николай Хайтов вижда изхода в християнския морал и културата на източноправославното славянство, които не могат да приемат, че хедонизма и епикурей-ството са единствено достойните за човека идеали. Затова той определя човещината и социалното благополучие като основни фактори в изграждането на бленуваното демократично общество. Не случайно още в началото на XX век Стоян Михайловски пише, че „човек, заробен от пороци, не може да бъде свободен гражданин" и не може да насажда около себе си нищо друго освен „слугуване на мръсни наклонности и раболепие".
Този процес се подхранва и от настъпилото от 60-те години на XX век насетне „бюрократизиране на нацията". То води до потискане на творческите импулси, до парализирането на изборната свобода и хроническо бездействие, до закърняване на чувството за лична инициатива, нарушавайки в последна сметка равновесието между труда и капитала. В статията си „Две думи за историята" Николай Хайтов рязко поставя проблема с т. нар. от него „чантармерия" в съвременното българско общество, свързана с рязкото нарстване на броя на държавните чиновници (от половин милион през 1967 г. до милион и половина през 1987 г.) в отделните учереждения. Според писателя тези „леснохраници" (както ги нарича още Петко Славейков) изграждат една могъща бюрократична и интелектуална върхушка, разполагаща с огромно влияние, но изправена на глинени крака. Не по-малко поражения нанася и „вътрешната ни кройка", способността ни да генерираме в различни епохи сходни проблеми в обществената, нрав-ствено-етичната и интелектуалната сфера на живота. Оттук и способността ни да запазваме едно непроменимо национално поведение, да се държим по едни и същ начин, да повтаряме едни и същи грешки: „Накрая се досещаш, че става дума не толкова за тоталитарна система, а може би за тоталитарна природа".5
С тези крехки морални устои започва преломът в българско¬то общество след 10 ноемри 1989 година, който ще срине окончателно традиционната нравствена система, отваряйки място на духовната безпътица и въртопите на мизерията, обхванали нашия народ през последното десетилетие на XX век. Те ще дадат ход на нихилизма и обезбългаряването, поставяйки на изпитание националните идеали.
Обезличаването и потискането на националното съзнание са основни (и особено болезнени) теми в публицистиката на Николай Хайтов от 90-те години на миналия век. „Подмяната започна — предупреждава писателят от страниците на в. „Труд" още през 1992 година. - Напусто отидоха 230 - годишните усилия на брадатите и безбради духовни будители, на Паисиевци, Бозвелиев-ци, Дядославейковци, Вазовци, Каравеловци и техните по-млади последователи. Не са предвидили горките труженици на слово¬то, че първата работа на някои българи, след като се пробудят, е да се отродят от племето си. И как да се досетят, след като подобно чудо на света не се е ни чуло, ни видяло."6 За Николай Хайтов ключов проблем на българското общество през последните десет години е не икономическата разруха на страната (жестока, но все пак възстановима), а сгазената нравственост, слабите морални задръжки и преди всичко - потъпкването на националната идентичност, от която зависи оцеляването ни. Най-голямата болка за писателя е тържествуващата днес безродие, пренебрегването на отечеството като стремление и блян, девалвирането на ценности като „родина" и „национални идеали".
5. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев, 1994 г., с. 44.
6. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 109.
Николай Хайтов разбира националната идея като активно съзнание за етническа принадлежност и свързаното с това степенуване на ценностите в живота. Патриотизмът за него е преди всичко обич към родното място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството: „Нещата са прости, ако хората, населяващи една държава не обичат земята си, произхода си, своите оиичаи, традиции и език, ако те не са родолюбци и не са готови да се жертват за своята родина, тя е обречена и рано или късно ще се разпадне, както се разпадат зидовете без хоросанена спойка."7
За Николай Хайтов течащото в момента отродяване и обезбъл-гаряване не е случайно, а има дъбоки корени. То започва след установяването на социализма в България, когато идеалът, наречен отечество бива отречен и провален, когато понятието родина се превръща в отживелица, а за родолюбие е смешно и дори опасно да се говори. Именно тогава, през 1948 г., Вълко Червенков обявява национализма за най-големия враг на социализма, провъзгласявайки пролетарския интернационализъм за идеал. Интер-национализацията в духовната сфера (особено до 1956 г.) довежда до израждане на националната самоличност, до „систематичното изкореняване на националните традиции, символи и фалшифициране на историята". И всичко това - подчинено на една единствена цел: налагане на така наречана съветизация (реализирана най-добре в България, в сравнение с Полша, Унгария или Чехословакия) и премахване на чувството за дълг към родината. По този начин върховенството на националните интереси, на които се крепи в последна сметка благоденствието на държавата, е изместено от верността към Партията, обявена за гражданска добродетел. „Думата „националист", казва Николай Хайтов, изведнъж се превърна в синоним на „шовинист" и във второто, най-черно обвинение след квалификацията „фашист".8
Крайните резултати от действието на интернационалната пре-
7. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 367.
8. Пак там, с. 102.
топителна машина авторът вижда в непрекъстания поток млади хора, желаещи да напуснат днес България. Избор, продиктуван колкото от икономическата разруха в страната, толкова и от липсата на родолюбие: „Младите емигранти можеха да бъдат сто, вместо двеста хиляди, даже и по-малко, (в момента - 2004 г. те са над осемстотин хиляди, като броят им непрестанно расте - б.м., И. X.) ако те имаха крепко национално самочувствие, ако вярва-ха себе си, в България и в нейното бъдеще. Мнозина от тях не биха напуснали родината си в такъв тежък за нея момент.... За мнозина наши млади хора се оказа, че готовото в цивилизования свят е за предпочитане от онова, което ние можем да направим тук, в България. Те просто не вярват в България".9 Потъпканото национално самочувствие проличава и в резултатите от проведените след 10 ноември 1989 г. всеобщи парламентарни избори, когато зад различните национални политически формации застават едва процент и половина от всички гласоподаватели. Това означава, че извършената в България денационализация дълбоко се е вкоренила, а връзката между държавата и нейните поданицие напълно отслабена.
Николай Хайтов неведнъж заявява, че преклонението пред чуждото, нихилизма и безродието, възприели сега новата си маска - космополитизма, е основната причина за течащата в момента национална катастрофа. В книгата си „Време за разхвърляне на камъни" той привежда данните от социологическото изследване на „Галъп", свързано с отговорността, която българинът е готов да поеме към семейството и България. През 1989 г. на въпроса „Готови ли сте да поемета риска за родината" отговарят утвърдително 91 %, а през 1993 г. положителните отговори са едва 52%! „Ясно е, заключава писателят, че моралният срив в страната ни, ако все още не е пълен (в началото на XXI век той вече е безусловен - б.м, И. X.), поне е докоснал вече критичната си граница. Под тази граница отечеството като понятие изчезва,
9. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 109.
държавната граница загубва значение и при най-малка погрешна стъпка всичко може да отиде по дяволите". Защото налагането на универсализма като житейска практика води до духовно обезличаване и до изтриване на българското съзнание.
Верен на истината, и в разрез с лицемерието на повечето ни съвременни социолози, куртуролози и политилози, Николай Хайтов анализира „интернационализма" и „космополитизма" като идентични същности, като двете страни на една и съща монета. С тази разлика, че комунистическата идеология издига принципа за „интернационалното братство" между народите, докато космополитизмът (определян като светоглед на съвременния свят след разпадането на социалистическата система) ратува за пре¬топяването на малките народи в големи капиталистически формации, продължавайки на практика асимилаторската роля на интернационализма. Независимо че се възприемат като две противоположни, дори враждебни идеологии, в същността си, те се основават върху едни и същи принципи, еднакво агресивни към родолюбието. Тяхната основна цел е „социално-политическата, икономическата и дори културната универсализация на света"10, водеща до „размиването" и „поглъщането" на отделните нации. Не случайно в момента понятията „демокрация" и „национализъм" се възприемата почти като антиподи. Николай Хайтов дори определя космополитизма като поковарен от своя „посестрим": „Интернационализмът имаше, все пак, някакви скрупули, като маскираше своите крайни цели със „социалистически патриотизъм" и пр. Космополитизмът не се препъва в никакви скрупули. Пролетарският интернационализъм говореше за отделните култури като „социалистически по форма, а национални по съдържание". Космополитизмът изтиква националните култури без каквито и да било уговорки."11 Това налага и водещите посоки на космополитичната политика, а именно: претопяването на
10. Петкова, Д. Национална идентичност и глобализация. Пловдив, Компас. 2000 г., с. 68 Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1 С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 564.
традиционните ценности и идеали, ликвидирането на „нацията-държава" и изместването на националната култура от т. нар. поп-култура.
Николай Хайтов разглежда визията за уеднаквяването на света (идеалът на космополитизма) като порочна и манипулативна, особено в сферата на духовността. По две причини: първо - защото течащата в момента техническа революция, довела до перфектно усъвършенстване на комуникацииите и създаване на уедрени структури в материалната сфера, ще престане да съществува с евентуалното изчезване на индустриалната цивилизация (крепяща се, както е известно на петрола) и второ: защото еднородността противоречи на природните закони, основани на разнообразието в живота. В множество интервюта авторът посочва, че хомогенността на света е болестен признак, белег за неговото остаряване, далеч от уникалното многообразие на човешката природа.
Николай Хайтов е категоричен, че космополитизмът обслужва у нас чужди геополитически интерси, а налагането му като идеал на младите хора, ще доведе до окончателно изтриване у нас на родолюбивите чувства и дори до унищожаването на България: „Това е съвсем близка, съвсем действителна, непосредствена опасност, за която малцина си дават сметка". Оттук и неговото изстрадано убеждениие, че бъдещето на България е свързано с двете спасителни понятия - „отечество и „отечествен дълг". Налагането на формулата „гражданин на света", илюзията, че можеш да се чувстваш като у дома си във всяка точка на света, обрича държавата на гибел: „...Най-голямата беда дойде след отместването на социализма от политическата сцена. Тогава вместо да започне освестяването на нацията от претъпяното крушение, случи се тъкмо обратното: нов отродителен тласък така ни разтресе, че ни разглоби ченетата. Тласък на високо, дори най-високо държавно равнище... Един от президентските съветници просто обяви по радиото, че национализмът в армията трябва да се ликвидира. Аз лично си въобразявах, че все някой ще се по-обади, за да попита: ако войниците не си обичат родината, за какъв дявол биха рискували живота си при една нежелана макар от нас война."12
Разбира се, Николай Хайтов, не е наивник, за да мисли, че има сила, която да се противопостави на стремителното уеднаквяване на света, на т. нар. „глобализация". Целият въпрос е в каква степен различните държави са уязвими, докъде се простират техните съпротивителни сили и каква е цената, която ние конкретно трябва да платим. След евроазиатската среща (организирана през 1998 г. от фондация „Време",) на писатели и журналисти в Истанбул, той с огорчение констатира, че Турция е най-малко уязвима, защото „националните традиции там са могъща сила, не както е в България, която мина първо под валяка на сталинизма, след това на т. нар. „Отворено общество" и космополитизма."
Това не означава, че у Николай Хайтов въпросът за нацио¬налната самоличност се свежда до някакъв духовен херметизъм или пък се преражда в културен сепаратизъм. За него интеграцията има своите здравословни граници; тя е преди всичко взаимодействие, а не претопяване. Ревността му към традиционните, присъщи само на българина ценности, е израз на самозащитен рефлекс, средство за изграждане на собствена физиономия пред света. На въпроса: „От какъв национален идеал се нуждаем днес?" писателят неизменно отговаря: „от идеала, наречен отечество, от готовността да го браним и да се жертваме за него, за да имаме възможност сами да редим съдбините си по наша кройка и традиция."13 Николай Хайтов определя формулата „отечеството над всичко" като единствения спасителен избор, разковниче за оцеляването и преуспяването на страната ни в „ерата на голямото самоизяждане". Най-банална, но същевремено и най-висша цел за него е възстановяването на обичта към родината, на „попарената обич към отечеството", осъзнаването на простата истина, че с нищо не можем да го заместим. Защото, бъдещето ни е заложено именно в съхраняването на нашата духовна самолич-
12. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев, 1994 г., с. 323.
13. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г, с. 525.
ност, без която „вятърът ще ни отвее по четирите посоки на света". За Николай Хайтов от всички идеали, „отечественият" е най-високият, най-старият и най-провереният, а народ без него „не е народ, а сбирщина, която очаква своето заколение". „Не мога да допусна, признава той, че България ще отиде по дяволите, въпреки мрачните години, в които живеем, въпреки намалената наполовина раждаемост и кошмарната немотия. Не виждам занапред смислен живот, ако бих допуснал скорошния край на обичната ми Майка България."14
Свикнал да гледа истината в очите и да не се поддава на заха¬росани приказки, Николай Хайтов разглежда отродителните процеси в България след 1989 г. като резултат от единна, предварително разработена стратегия, от „дирижирана и отлично съгласувана дейност". При нея усилията за раздържавяването на страната вървят ръка за ръка с отчуждаването на българина от българщината. Крайната цел на тази политика е „духовното обезличаване и омаломощаване" на нашия народ, подмяната на националното му самосъзнание с „европейско" и „световно", т.е. с космополитно; както и изчезването на понятия като: дълг, семейство, православие, отечество. Пречупването на родолюбието, лишаването на понятието родина от съдържание, довежда до нравствен срив, до очертаването на нихилизма като бедствие, до идеята, че националните идеали са празна приказка. „Защото, ако никой не се жертва - убеден е писателят - отечеството не може да съществува. Ако всеки гледа да граби държавата, какво ще остане от нея. Ами ако вие, аз, трети, четвърти пет пари не даваме за отечеството, нямаме вече такъв идеал и дори го хулим, какво ще стане."15 Изкореняването на националното чувство, потискането на българщината, закърняването на усещането за отговорност към родината идва от нуждата те да се осъзнаят, а след това -осъдят и премахнат като препятствия по пътя на имагинерната
14. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 2. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 67-68.
15. Хайтов, Н. Троянските коне в България. С, ИК Христо Ботев, 2002, кн. 1, с. 418.
глобализация. Оттук и нараненото, почти изравнено със земята самочувствие на българина, съпроводено със самоунижение, дори със съзнателно криене на собствената народност - явление, непознато на Балканския полуостров, пък и в Европа.
Към това трябва да прибавим и повсеместното разединение, в което се намира България, независимо от известния надпис върху фасадата на Народното събрание „Съединението прави силата". Пред в. „Нов живот" (от 16 май 1992 г.) Николай Хайтов припомня, че няма значително общобългарско дело, което да не е било съпроводено от разноезичия и разногласия, и то за проблеми, засягащи върховните интереси на държавата, пожертвани в името на слепи политически страсти. В тази центробежност (като резултат от нея ще дойде и разколът в църквата), в това „своеглавие" той открива една от основните български черти, привлякла вниманието още на Антон Страшимиров в книгата му „Българи, сърби и гърци" (1918). Николай Хайтов неколкократно отбелязва, че българинът при сходни обстоятелства, макар и в различно историческо време, проявява едни и същи „фабрични дефекти": „Практиката го е доказала, че поне в 95 % от случаите, когато българинът вземе властта, първото, което прави, е да я приближи колкото се може повече до абсолюта. Второто задължително действие е да се постарае да се запаси с колкото се може повече имущество и пари, а заедно с това да препита около себе си всичките по-хубави жени. Третата, обичайна постъпка е така да подкара управлението, като че той го започва пръв на гола поляна и да повярва, че повече знаещи от него няма и затова не е нужно никого за нищо да пита."16 В резултат на това идва и неумението ни да се учим от горчивия исторически опит, допускайки монотонно повтарящите се, „вечните" български грешки.
Заедно със сриването на традициония морал и потискането на националната самоличност,
16. Хайтов, Н. Троянските коне в България. С, ИК Христо Ботев, 2002, кн. 1, с. 186.
съзнателното разрушаване на българската литература и култура като опора на духовността е следващият проблем, който непрекъснато занимава Николай Хайтов през 90-те години на XX век. Определяйки художествената литературата като основно средство за възпитание в родолюбие, той я разглежда като неразделна част от съграждането на националното ни съзнание, естествена противоотрова срещу нихилизма и духовната стерилизация.
Назовавайки нещата „едно към едно", Николай Хайтов определя състоянието на българския автор и българската книга през изминалото десетилетие като плачевно, а „измитането" на ценностите в духовната сфера - като част от извилата се след 1989 година в България отродителна вихрушка, която натиква литературата ни „в миша дупка". Нейното унищожаване е начин за разчистване на геополитическото пространство за чужди идеи и ценности, водещо в крайна сметка до обезличаване на нацията. Заедно с демагогията и мизерията, в която все повече затъва народът ни, ударите срещу българската книга (която се чувства като „гостенка в собствения си дом", лишена от всякаква покровител¬ствена система), са едно от средствата в опитите да бъде срината нашата културна самоличност. Не случайно през последното десетилетие на XX век книжният пазар у нас бе залят с вносна -предимно еротична и криминална литература, докато родната словесност тъне в забрава. Икономическият колапс, в който съзнателно бе вкарана България, ликвидира на практика книгоиздаването, правейки хилядните тиражи (и хонорари), в които бяха издавани българските автори отдавна забравен спомен. „Между другото, пише Николай Хайтов, този разгром никак не е изолиран от глобалните опити за разграждането на България като изкристализирала в продължение на цели тринадесет века духовна структура. Дори само този факт е достатъчен да се твърди, че в сега упражняваната власт, с незначителни отклонения - няма интелектуалци. Истинските интелектуалци никога не биха сринали духовните подпорки на страната."17
За Николай Хайтов затриването на литературата и културата е промислена, макар и необявена политика. Оттук и целенасочените опити за развенчаването или „кадрирането" на класиците: Христо Ботев, Иван Вазов, Захарий Стоянов, Елин Пелин, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров (възпитали десетки поколения в чувство на родолюбив), както и отричането на създадените по времето на социализма творби - представени като непълноценни, негодни и нищожни. Според писателя целият този „кръстоносен поход" (непознат от Освобождението до сега) има две основни цели. Първо: да се ликвидира възможността литературата и публицистиката да генерират определено социално недоволство (известен е фактът, но все повече потулван, че първите протести срещу социалистическата система са провокирани именно от Съюза на писателите, които на своя конгрес през май 1989 г. се изправят фронтално срещу Политбюро). И второ: „...Да се вържат устата на писателите, да не надничат в новата кухня на живота, защото литературата по същината си е критична и почти винаги в дискусия със съществуващите власти."18
Това засяга не само съдбата на сериозната книга, но и на ця¬лостното „преустройство" в духовната сфера на българина, където всичко е подложено на „изкореняване" и „пренагласяване", пометено от вълните на комерсиализма и графоманството. Като тук не става въпрос за персонални преоценки и единично преосмисляне, „а за целенасочено в национален обхват затриване на културата, оттам и на националната ни самобитност."19 Николай Хайтов разглежда тези атаки като елемент от подмяната на българската идентичност, като средство за усилване на центробежните сили в страната и съзнателно установяване на „апокалипсис" в моралната сфера, и не на последно място - като средство за въвли-
17. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев, 1994 г., с. 290.
18. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 154-155.
'"Пак там., с. 255.
чане на интелектуалния ни елит в изкуствено противоборство - най-лесният начин за неговото ликвидиране.
В основата на този процес, убеден е Николай Хайтов, стои ши-рокомащабна, щедро финансирана програма за „купуване на интелигенцията" и изтикване на родната ни литература в задния двор на действителността. Нещо повече - в едно от интервютата си пред в. „Дума" (от 11 август 1994 г.) той твърди, че на ход е и развращаване на писателите, които притиснати от нуждата изоставят сериозното писане и се отдават на фабрикуване на криминална и порнокнижнина по нискокачествени американски образци, подпомагайки (волно или неволно) отродителните процеси в страната. Налице са дори опити - известни и популярни български творци да бъдат спечелени за каузата на коспомолитизма, разбира се, срещу съответните материални облаги: „Много неща съм видял по времето на т. нар. тоталитаризъм, казва авторът на „Шумки от габър", много протекции за писатели послушни и „заслужили", но такъв разврат какъвто се шири сега, никой не е нито виждал, нито помислял. Някои наши литератори получиха за трите изтекли години по десетина награди, а върху някои по-късметлии (и нагли) се сипе такова „спонсориране" за стотици хиляди, че старите, известните протекции в сравнение с новите са като бълхата до свинята. Няма по-силно оръжие срещу една национална по дух литература от разврата."
Лицемерие е за Николай Хайтов спадът в българската литература и култура да бъде обясняван единствено с отнемането на „финансовата патерица" на социалистическата икономика. „Че държавните ресурси са по-оскъдни, няма спор, споделя той през вестник „168 часа", но не съм никак убеден, че парите, които отиваха някога за култура са спестени. Ако се пресметнат бюд¬жетните средства, които сега се отпущат за издръжка на чуждите у нас уневерситети и училища, на разни фондации като „Отворено общество" и тям подобни, мисля, че те ще се окажат, горе-долу, колкото средствата, отпускани през 1989 година, за развитието на собствената ни култура."20 Оставайки верен на реали-
20 Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 153.
етичния си поглед и честна мисъл, Николай Хайтов директно твърди, че културата ни е отписана от бюджета на държавата по чисто идейни съображения, а българската книга (останала без държавна закрила) е посечена от Народното събрание с приемането на данъчно облагане, непосилно за нея, което на практика я изравнява с булевардната порнокриминална и комерсиална книжнина. Като недвусмислен израз на този факт писателят посочва замразяването на Закона за творческите фондове, разрушаването на националната книготърговска мрежа, фалирането на държавните издателства, приватизацията на книжарниците, превърнати в автосалони, бутици, аперитиви и кебапчийници, и не напоследно място - парцелирането на книжния пазар на отделни сергии, което прави на практика разпространението на книгата невъзможно.
С пълно основание Николай Хайтов определя прословутия данък върху добавена стойност като „данък върху духовните прозорци на българина", окончателен удар за българската литература. За него няма съмнение, че ако този данък не се отмени, или поне облекчи частично, тези прозорци ще останат задълго затворени. Затова, пише той през 1994 година: „Съюзът на писателите призовава, г-н Председателю на парламента, Вас и депутатите: не допущайте новото покушение срещу българската книжнина! Не ставайте жертва на илюзията, че това ще напълни хазната. Хазната няма да се напълни, докато не й се сложи някакво дъно. Ограничете разхищенията, вместо да слагате данък върху „прозорците", и не свързвайте сегашното Народно събрание с един опит да се доопустоши духовната сфера на българина и да се подрони в един кризисен момент волята му за оцеляване и възстановяване".21
Нека да подчертая, дори и с риска да се повторя: за Николай Хайтов ударите върху българската книга (било чрез облагането й с тежки данъци, било чрез приватизацията и затварянето на
21 Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 288.
книжарници и пр.) не са просто част от „пазарния пейзаж" в Бълга¬рия. Те са пряко покушение срещу народността ни. Защото внасянето и лансирането предимно на чужда литература, води до подхранването на една „универсализирана култура", лишена от национални стойности, отваряща страшни празноти в душите ни, празноти с непредвидими последици. „Ще дойде ли време, пита Николай Хайтов, добрите книги на българските писатели отново да се купуват, та макар и на десеторно по-високите цени? Или в обстановката на т.нар. пазарна икономика криминалетата и порнографските бисери ще ликвидират книжнината, наречена художествена. Как ще просъществуват ония писатели (говоря за да-ровитите), които нямат вкус нито пък подадине към писането на подобна пазарно-перспективна книжнина."22 Така възниква и въпросът за избора на българския писател и интелектуалец, за това дали той става или не за „втора употреба".
Както стана вече дума, публицистиката на Николай Хайтов (няма друг съвременен български писател с такова обемно и значимо публицистично творчество) е директна и агресивна, органически чужда на „литературната козметика", на замазването и кадрирането на правдата. Тя поставя действителните проблеми на реалния живот, взет в цялото му многообразие, видян естест¬вено и безхитростно. Перифразирайки проникновените думи на Проспер Мериме за руската литература от XIX век, можем да кажем, че Николай Хайтов се стреми преди всичко да посочи истината, а красотата идва след това. Всяка една от статиите му разкрива определена драма: на избора, честта, достойнството. Оттук и директните, често резки, оценки за ролята на интелектуалеца (и писателя в частност) в гражданския живот на страната. В интервюто си пред в. „Силистренска трибуна" (от 9 януари
22 Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 87. 16. Николай Хайтов
1995 г.) Николай Хайтов посочва, че „Никога българският писател не е бил изправен пред по-големи отговорности, отколкото в днешно време, когато бушува един разюздан претопителен за нацията процес, скрит под маската на космополитизма".
Авторът е наясно с рехавото самочувствие на българския ин¬телектуалец. Подложен, поради своята бедност, на непрекъснати унижения той постоянно е изправен пред необходимостта да отстоява собствения си нравствен максимализъм: „Само богатите интелектуалци могат да бъдат независими. Бедни ли са, каквито са в по-голявата си част, те могат да бъдат купувани, както и футболистите. Има интелектуалци, които не се поддават на порока, но колко са те? Да не говорим каква сила са обединените ренегати, каква стихия - обединената посредственост?"23 Всяко обвръзване на интелектуалеца и писателя с определена политическа сила или линия (известна е народната мъдрост, че с пълна гуша нито се пее, нито се пише) води до покваряването му и сри¬ва неговото значение като опора на нацията. Той може да бъде „духовен водач" само ако се превърне в коректив на властима-щите, а не да служи на интереси, които работят против българщината и държавата.
Още в началото на статията си „Истинският писател никога не става за „втора употреба"24, посветена на адаптацията на творците към съвремеността, Николай Хайтов посочва несъвместимостта между политиката и културата. Ако културата се занимава с човешката душа, с човешките вълнения и приживявания, то за политиката те нямат абсолютно никакво значение: „Крайната цел на политиката е участие в разпределението на благата в едно общество... Самите политици, разбира се, не обичат тази опростена формулиловка. Те говорят за дълг пред обществото, за стремеж към по-усъвършенствано управление и т.н., но това са си обичайните за всеки подобен разговор разкрасяващи понятието
23. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 465.
24. Пак там, с. 442-444.
„политика" гарнитури... Каквито и убеждения да се манифестират при упражняването на политиката, те най-често нямат нищо общо с практическото изпълнение. При политиката единственото валидно правило е: „Целта оправдава средствата", без никога това правило да се признава и прокламира". Ето защо Николай Хайтов вижда силата на литературата в нейната искреност, в способността й да въздейства върху човека. Не случайно политиците и управляващите от всички времена са се стремили да използват писателите за свои цели. Преплитането на изкуството с демагогията, възможността литературата да се употреби за комерсиални цели е разбирана например великолепно от високопросветения френски монарх Луи XIV, който отлично е познавал способите за покваряване на интелектуалния елит с пари и титли, ликивидирайки го по този начин безмилостно. Силата на интелектуалеца е в нравственото му противостоене срущу лъжата и лицемерието на обществото, в способността му да отстои на изкушенията на властта - нещо на което са способни само хора със силна творческа дарба. Николай Хайтов е уверен, че въвличането на писателите в политиката води по правило до крах на творческата им природа, до обричане на словото им; означава, че те не са достатъчно оригинални като дарования, а способни единствено за „втора употреба": „Един творец, който си зареже творчеството за каквото и да било друго, той е просто властогонец, а не творец, не го увенчавайте с прозвището „интелектуалец".25 Николай Хайтов не вярва в мита за безкористното обвързване на властта с интелектуалците. Напротив, посягането към нея, почти винаги е пагубно за тях, съпроводено с морална и физическа деградация: „Унищожи ги тази суета да бъдат „горе", да седят до „първия", да му правят компания при ловните излети, да му целуват ръка, а един беше се проснал да му целува багажника на автомобила във Варна. И да видиш майтап: същите, или почти същите хора, същото правят сега с новите „първи" без капка стес-
25. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев. 1994 г., с. 290.
нения или угризение. И после се сърдим защо нашите „интелек¬туалци" не вършат работа".26
Успоредно с разрастващия се национален нихилизъм и разрушаването на българската литература и култура като израз на националната идентичност, разпадането на родното ни образование под напора на чужди сили е следващият проблем, в който Николай Хайтов търси катаклизмите на българското отродяване. За него това е част от разруха¬та, която изживяваме днес, предизвикана от планирания външен и вътрешен хаос, „за да ни преврънат по-лесно в бананова република".27 Писателят въобще не поставя под съмнение факта, че промените в духовната сфера са пряко свързани с училището, а в известен смисъл са дори и моделирани от него: „Католичес¬ките училища са пример, че може да се изработят каквито си ис¬кате хора, каквото си щете общество - с корен, без корен, както го поръчате. А нашето съвременно образование е абсолютно негодно за такава сложна задача. То е в ръцете на потомствени некъдърници, а напоследък беше политически покварено".28
Николай Хайтов не за първи прави обект на своята публицистика проблемите на българското образование. Те присъстват още от началото на 70-те години на XX век, когато в поредица от статии и интервюта (част от тях публикувани в книгите „За творчеството", „Надникиване в съкровеното", „Публицистика") той не се поколебава да постави пръст в раната, изговаряйки познати, но потулвани истини. Така например в статията си „Да работим - тая славна дума" (в. „Работническо дело", май 1984 г.) Николай Хайтов развива идеята, че училищното образование и възпитание не е всесилно, че новородените не са „табула раза", върху която можеш да развиеш всякакви възможности и способности
26. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 2 С, ИК Христо Ботев. 2002, с. 48.
27. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн 1, С, ИК Христо Ботев. 2002 г., с. 329.
28. Пак там, с. 191.
(от всяко дърво свирка не става - казва народът), а опитите да се направи едва ли не от всяко дете гений са смехотворни и грандомански: „Откровено ще призная, че когато се говори за зъдължително средно образование, малко нещо изтръпвам. Нека ме обвинят в назадничавост и консерватизъм, но е така... Убеден съм, че средното образование никак не е необходимо, за да бъдеш пълноценен и полезен член на обществото." На бележкарството и на порочния стремеж да се ликвидира второгодничеството (доминирал в българското училище през 70-те години на миналия век) е посветена и статията „Успех и... успеваемост", публикувана първоначално във в. „Литературен фронт" през август 1973 г. „...Каквото и да правим в училището, пише авторът, колкото и умно, колкото и упорито да го правим - слаби ученици ще има, а следователно и второгодници, това ще е напълно естествено... Не е естествено да искаме да няма. И не само че не е естествено, но повтарям: вредно е, защото поставянето на едно невъзможно изискване пред учителите, неизбежно води до извращения: учителят се вижда принуден да пише спасителни тройки и четворки, за да няма повтарящи ученици и да не попада той лично в категорията „слаб учител"... Така започва масовата поразия, нареча изкуствено завишаване на така наречената „успеваемост", която няма нищо общо с действителния успех."29
Не по-малка беда е и податливостта на нашето образование (особено сред хуманитарните науки) на политическия суховей и идеологическата агресия, целящи неговото ревизиране и прекрояване. Печални са примерите в това отношение след 1948 г., когато „започва процесът на глобалното му политизиране (на образованието - б.м.) и превръщането му в идеологически инструмент за интернационализирането - всъщност сталинизирането на страната и народа ни и създаването на нов социалистически човек, необременен от „рецидивите на капитализма".30
29. Цит се по: Хайтов, Н. За творчеството. Варна Георги Бакалов. 1982 г., с. 126-127.
30. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1, С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 90.
И ако в текстовете си от 70-те и 80-те години на XX век, Николай Хайтов поставя важни, но все пак второстепенни акценти, то публицистиката му от 90-те годинини на изминалото столетие рязко изостря взаимовръзката между реформите в образователната сфера и започналото притъпяване на националното чувство. Тя показва, че за Николай Хайтов съдбата на българското образование не е резултат от мимолетен интерес, а фундаментален въпрос, засягащ съзнанието и светоусещанието на младите поколения, отношението им към другите народи, и в крайна сметка тяхната културна самобитност и идентичност.
Главният, изключително болезнен, и с непридвидими последици проблем за Николай Хайтов е започналата след 1989 г. в родното ни училище „саморазправа" с патриотизма, туширан за сметка на една криворазбрана интеграция. Тя е съпътствана от притъпяването на чувството за национална принадлежност и инстинкт, от заличаването на „здравословната" границата между шовинизма и национализма, изкоренявайки по този начин обич¬та към родината и родния език.
Един от основните „инструменти" в тази посока, писателят вижда в настъпилото от началото на 90-те години на XX век прекрояване на учебните програми в училище, преследващо първо „изковаване" на „граждани на света", а чак след това българи. Извършено чрез осакатяване на историческото образование и пренагласяне на литературното обучение, то негласно е насочено към прогонването на любовта към отечествената история и българския език, към изкореняване на родолюбието. Така наред с отстраняване на заварения идеологически „баласт" се стига до ликвидиране на българщината, до осуетяване на „единствената възможност за заквасването на учениците с българска „мая", и в крайна сметка до духовното ни нивелиране.
В статиите си „Не е изключено стражари да подпомагат изучаването на родната история" и „Изкуството да се прави черното бяло" Николай Хайтов се обявява рязко против „стратегията" на отпечатаните през 1993 г. „Записки по история на България - 681-1878". Според него те извращават недопустимо нашата история и пречат за утвръждаването на собствената ни духовна самоличност. „Знаменателна" е разработката например на османския период, преследваща всаждане на една изопачена, захаросана предства за труското владичество, както и омаловажаването и обезсмислянето на опитите за отхврълянето му, стигащи едва ли не до извода, че „ползата от националнто ни освобождение е повече от съмнителна". Не по-малко недоумение буди у автора на „Хайдути" и „Родопски властелини" и заместването на понятието "турско робство" с енигматичното заглавие „българските земи в контактната зона на две цивилизации", подминаването на такива явления като еничарството и съпротивата на българските хайдути, както и фактът, че масовите кръвопролития в страната, разграбването, разрушаването и опожаряването на християнските храмове и манастирите са приписани на религиозни фанатици, а не на османската военна сила и на целенасочената имперска политика. Фалшифицирането на българската история Николай Хай¬тов вижда и в туширането на героичните периоди в нея, в реви¬зията на националното Възраждане и свързаните с него митове. Животът, идеите и революционната дейност на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев са предадени сбито, без живец и без изтъкване на тяхната саможертва: „На по-малко от една страница е разказано за националния герой Васил Левски, затова пък много словоохотливо е разгледано „развитието на скотовъдството" в къснофеодалната османска империя и особено на биволарството и свързания с това спор, дали биволите са били по-разпространени в транспорта или воловете".31
Писателят намира смисъла на историческото обучение, само ако то бъде превърнато в градивна духовна сила и започне да създава национално самочувствие у подрастващите, в способността му да ги възпитава в любов към отечеството и готовност
31. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев, 1994 г., с. 90.
да поставят обществените интереси над личните. Нарушението на тяхното равновесие, насаждането на безродничеството води до духовен вакуум и до изпадене на обществото в болестно със¬тояние. Израз на това схващане е и статията „Историята - крайъгълният камък в образованието", където Николай Хайтов определя значението на обучението по история и литература да възпитава в учениците граждански добродетели и преди всичко най-ценната от тях: родолюбието, превърнато през последното десетилетие на XX век в грях, за да „бъдат обслужени по този начин текущите сега в страната ни и на държавно равнище отродителни операции".32 Според него разстройството на историческото образование не е случаен процес, а обмислен факт, подпомагащ дебългаризацията на родината ни. Това не са „цехови проблеми", резултат от определени „структурни промени" в Министерството на образованието, а целенасочени ходове, преследващи изваждането на историята като инструмент в изграждането на националното съзнание. „Всяка държава, откровен до крайност е Николай Хайтов, си има своите враждебни сили, това са естес-тевни неща. И нашата си има, дори повече, отколкото останалите. Тук има външни и вътрешни влияния, които си поставят задачата да отслабят чувството за национално сцепление на българина. .. по този начин нацията може да бъде по-лесно манипулирана за други интереси, включително и икономически. А тогава добре ще й подхожда понятието „бананова република". Да промениш съзнанието на хората чрез образованието, е най-изгодно, най-евтино, пък и най-лесно: без да вкарваш войски, танкове, клане и кървища и вдигаш тупурдии за цял свят. Това е истината - аз ви я казвам."33
Част от този „претопителен поход" срещу българщината са и проектите за обучението по български език и литература, които рязко изменят съществуващите до началото на 90-те години на
32. Хайтов, Н. Троянските коне в България. С, ИК Христо Ботев, кн. 1, с. 267.
33. Пак там, с. 338-339.
XX век традиии, поставяйки началото на последвалите недомис¬лици в обучението по литература. Силна тревога буди у Николай Хайтов например предложената програма от Мария Герджикова и колектив (Владимир Атанасов, Людмила Берковска, Адриана Дамянова), публикувана на страниците на в. „Учителско дело" през 1993 г. Най-общо казано този проект отделя литератураната история от общата история, правейки я а-исторична, неисторична. Художестевният текст е видян като структура, т.е строеж, като фикционална реалност, като „проект за свят", а литературата „като материален знак на езика в неговата променчивост и способност да обозначава битието", а не като израз и вълъщение на националния и социалния живот на страната и духовна еманация на битието. Игнорирани са идеологическият пласт и общественият смисъл на литературознанието, както и гражданската, етичната и социалната същност на литературата, а идейно-есте-тическият анализ е отсъпил място на интереса към методите на някои съвременни литературоведски школи.
Статиите и интервютата на Николай Хайтов, насочени срещу проекта на Мария Герджикова („Образователни проектопрогарами за оглупяване", „Език свещен" и др. ) не са елементарни и дребни заяждания, а израз на неговия стремеж за съхраняване на литературата (респективно и на обучението по литература) като въплъщение на народностното чувство и на българската националана самоличност.
Борбата на Николай Хайтов за съхраняване на изконния дух на родните училища е видима и в безапелационната му позиця срещу предложения през 1993 г. от Световната банка проект за развитието на българското образование, отварящ път на едно космополитно, отродително по същността си възпитание. Възпитание, което преследва една основна цел: денационализация и ликвидиране на понятия като патриотизъм, национални идеали, национално съзнание. В първата част на „Троянските коне в България" Николай Хайтов „открехва вратата" за някои от условията на Световната банка към българското правителство, за които обикновеният гражданин (както се и очаква) няма никаква информация. Ето част от тях: постановленията на Министерския съвет, засягащи реформите в образованието да бъдат удовлетворителни за банката; назначаването на управленския персонал да бъде предмет на съгласуване с банката; включване в програмите на чуждестранни членове и консултанти; за новите учебници да има конкурс, приемлив за банката; критериите, насоките и проце¬дурите за отпускане на средства от фондовете за висше образова¬ние и изследователска дейност ще бъдат тези на банката и пр.34
Николай Хайтов не се поколеба открито да заяви, че Световната банка е враг на традициите в нашата просвета и работи открито срещу духовното присъствие на България в съвременния свят. В своето открито писмо (съвместно с проф. Николай Генчев) до министър-председателя на Република България той изразява тревогата си за съдбата на българското образование, ако бъдат приети условията на Световната банка и ратифициран съот¬ветния заем. Според него те са неприемливи, защото: „погазват суверинитета на Република България; напълно пренебрегват постиженията на българското образование, разграждат и изцяло унищожават образователната ни система; не само че не ни интегрират с Европа и света, но и ни отдалечават от това интегриране с десетки години; икономически и финансово са не само неизгодни, но и катастрофални".35 Още по-категоричен е писателят в интервюто си пред в. „Учителско дело": „Ако Световната банка успее да поеме образованието на българските деца в свои ръце... с нашето образование и с нашата младеж е свършено! Това ще бъде по-лошо отколкото нашествието на вражески сили на територията на България".36
Отродителните процеси в страната през 90-те години на XX век се подхранват усилено и от мелницата, наречена телевизия.
34. Хайтов, Н. Троянските коне в България. С, ИК Христо Ботев, кн. 1, с. 389-390.
35. Пак там, с. 336.
36. Пак там, с. 339-340.
„Големият удар върху България и българската нация дойде всъщност, написа Николай Хайтов в една от последните си книги „Който има ухо, да чуе" (2001), когато младежта остава изцяло под влиянието на завода за лъжи, наречена телевизия. Тя преобърна вкуса на подрастващите със своите долнокачествени филми на насилието, така че сега децата ни не могат да понасят истинското изкуство в киното и литературата. Отрязахме клона, на който се крепим! Става дума за заличиване от духовната ни сфера на всичко самобитно българско".
Всъщност първите прояви на започналата в страната амери-канизация на живота са инспирирани именно от телевизията. Това ясно се вижда в промения облик на електронните масмеди, където голяма част от екранното време се заема от тъй наречените екшъни, „които младото поколение гледа в захлас, защото са пълни с насилие, нападения, убийства и всякакви други разпал¬ващи човешките нагони „занимателни" ужаси".37 Благодарение на тази програмна схема значителна част от децата се превърщат в хронични „невротици", а телевизята става едно от основните оръжия в усилията за подменяне на националната култура с чужда, в опитите за ликвидиране на духовната ни самоличност, преследващи една единствена цел: тоталното отродяване от българщината! „В това съзтезание (на различните телевизионни и радио канали - б. м., И. X.) милост няма да има, предрече Николай Хайтов още в началото на „прехода", защото ще е битка за съве-стите и душите на „електората". Забележете: съвестите и душите! При демокрацията, когато силовите средства за въздействие са заклеймени и отречени, цялата обработка върху „масовото съзнание" ще протича с мехлеми. И в мехлемите - по малко допинг."38 За него е вън от всякакво съмнение истината, че „утре ще жънем това, което днес ни посе телевизята", защото всички
37. Хайтов, Н. Троянските коне в България. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., кн. 2, с. 150.
38. Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С, ИК Христо Ботев, 1994 г., с. 104.
традиционни средства за възстановяването на родолюбието като семейна среда, учители, училище, казарма и пр. са изгубили днес до голяма степен своето място и значение.
В статията си „Телевизията - бедствие или спасение" авторът на „Диви разкази" споделя, че за първи път почувства преобразяващата и всемогъща сила на телевизията в едно кърджалийско училище, в което, освободени от час, турчета пеят в захлас песента „Петко льо, капитанине" от едноименния филм. Ето защо в бъдещия свят телевизията ще бъде основният инструмент (ако не и най-главният) за духовното ни оцеляване или погубване, решаващият фактор във формирането на националната ценностната система. „След изобретяването на гилотината по-ужасно изобретение от телевизията няма - казва писателят в едно свое интервю във в. „Дума" - Разликата е само в това, че гилотината е за рязане на глави, а телевиизята за изрязване на мозъци и всякакви други човешки вътрешности. Няма по-реална заплаха за малките народи по света от телевизията. А специално за нашия доверчив народ тя е инструмент номер едно за обезбългаряване и скопяване."39 Николай Хайтов не случайно разглежда телевизята, паралелно с Народното събрание, Министерството на образованието и Президента, като една от институциите, която би могла да предреши съдбата на държавата и на народа, превръщайки се при умело режисиране на определени процеси в съвършена претопителна машина. Такава е например, според него, линията на сегашната българска телевизия, която потиска духовния имунитет на нацията, ликвидира пътищата за духовна самоотбрана, нехаейки за необходимостта от поддържането на едно будно патриотично чувство. За това може и да се спори, но безспорно е, че диктатът на масмедиите смаза художествената словесност. Принудени, обречени да издават книгите си в срамно малки тиражи от по 300 до 1000 максимум екземпляра писателите и публицистите нямат шанс в едно съревнование с телевизия-
39. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 1, С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 312-313.
та: „Изобщо телевизията се превърна в театър, един гигантски театър на забавно поднесената лъжа и с този зловещ театър никой публицист не може да се пребори. Ето защо телевизията и въобще електронните масмедии са най-опасните оръдия на безкръвната война... В тази война филмите заместват тежката артилерия, новините вършат много по-полезна за завоевателя работа от задушливите газове".40
Николай Хайтов бе сред малцината български интелектуалци и писатели, които още в началото на 90-те години на миналия век обърнаха внимание на обезбългаряването в програмата на радиото и телевизията, на отсъствието в тях на националната ни култура, литература, фолклор, пренеберегнати пред дол¬нокачествените, пълни с насилие и омраза чуждестранни фил¬ми. Крайната цел на този процес е да се обезличи българското съзнание и чувството за национална принадлежност, да се смачка самочувствието на българина, разпалвайки скотските инстинкти и у млади, и у стари: „Изтръпвам за поколението, което сега се възпитава. Всяка вечер са по три-четири часа пред телевизията, тази гилотина, която им поднася отрова. Тя е основоното бедствие в България. А не икономическата разруха".41 За Николай Хайтов телевизията е именно онзи инструмент, който успя да превърне някогашния традиционен „божи" човек в „човека-бройлер", изграждайки едно роботизирано съзнание с автоматизирани рефлекси, без собствена индивидуалност и притъпено мислене. Тя е водораздела между старото и новото хилядолетие, давайки нова визия за света. Така „информационната девственост", характерна за миналото, е подменена от „телевизионната ера", изпълнена с „платени дезинформатори", промиващи съзнанието на малки и големи.
Воден от „проклетата си интуиция" и свикнал да казва нещата директно, Николай Хайтов не премълча и опасността от геополитическата ни обреченост.
40. Хайтов, Н. Който има ухо да чуе. С, 2001 г., с. 20.
41. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 2. С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 55.
В този загърбван и неудобен за мнозина проблем, той вижда главната опасност за оцеляването на българщината в контекста на посттоталитарното общество. Писателят определя тези години като едни от най-разрушителните в историята на България, изпъленени с малки и големи национални предателства, с разруха на всички равнища. За него протеклите у нас събития след „нежната революция" от 1989 година са неопровержимо доказателство, че преживяното от българския народ през този период маркира най-драматичния завой в родната ни история - с тежки икономически, социални, нравствени и геополитически състресения, които подлагат на върховно изпитание съществуването ни като нация. „Държавата ни днес е пред пълно разпадане, казва Николай Хайтов, а народът ни се топи със сто хиляди души в годината. Това е пряка последица от приложената у нас „шокова терапия" и възцаряването на произвола, за да бъде разграбено националното богатство и заличени основните институции на националната ни сигурност".42 Да се преживее и да не опише този „кипеж" е израз на духовна забрава, равносилна на престъпление. Защото: „На хората след нас, доколкото ги има и ще ги има, нашият злополучен опит ще е нужен повече от всичко. Два цели живота да имам пред себе си и три още висши образования, пак не бих могъл да предам перфидните способи, употребени за нашето скоростно раздържавяване, отродяване и разпродаване".43 Някога Виктор Юго се беше провикнал: „Този век е на подсъдимата скамейка и аз съм негов свидетел". В една от последните си книги „Който има ухо да чуе" (която заедно с „Троянските коне в България" се превръна в един вид завещание към нацията), Николай Хайтов написа: „Да се надяваме, че съдът на историята рано или късно ще се произнесе, а на този именно съд ще са му необходими свидетели и сведетелства от първа ръка. Ако пък „делото" на българската трагедия не бъде насрочено, нашият злополучен български опит ще послужи на застрашените от валяка на глобализма по-малки народи по света. Не е това голяма утеха, но все пак нещо е."
Николай Хайтов вижда трайната, естествената цел на българската държава в стремежа й да оцелее, съхранявайки се в съществуващите граници: „Държавата или е държава, отбраняваща се от проникващите отвън, разлагащи я влияния, или е жертва на хаоса".44 Затова според него, всяка постъпка или поведение, което би навредило на интересите на страната, трябва да се квалифицира като национално предателство. В този контекст той разглежда разнебитването на армията и полицията, разгромяването на военното контраразузнаване, закриването на институции като комитета за Държавен и народен контрол, целенасочения хаос във военната промишленост, пустеенето на земята, разрушаването на туристическите ни градове и увеличената в последните години смъртност, водещи до съзнателно дестабилизиране на България. „Резлутатът е налице, обобщава Николай Хайтов, вместо законите сега действа юмручното право, рушветите, грабежите и спекулативният бизнес, за които няма и едва ли ще се намери преграда. Малка част от управленческата върхушка не е още въвлечена в корупцията, останалото се намира във водовъртежа на грабежа. Кошмарното е, че ние, потърпевшите данъкоплатци, като че свикнахме."45 Не случайно авторът дефинира развихрилата се партизанщина, която все повече измества едва проходилата в началото на 90-те години на XX век демокрация като една от най-големите опасности за България, отваряща път на престъпността, беззаконието и произвола. Това е „старата зловеща партизанщина, която се завръща още по-лакома, безогледна и продажна, за да ни разедени, разкъса и омаломощи."46 Нещо повече: Николай Хайтов определя хаоса, разсипията и престъп-
42. Хайтов, Н. Който има ухо, да чуе. С, 2001 г., с. 3.
43. Пак там, с. 4.
44. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн.1, С, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 374.
45. Пак там, с. 203.
46. Пак там, с. 194.
ността в България като желани и изгодни не само за да държат народа в постоянно напрежение, но и да „омаломощят" държава¬та, поставяйки я под контрола на чужди сили. Това е мътната вода на разградения „държавен гьол", в който всеки се стреми да улови голямата риба - една печална картина на „висша икономическа простотия и главно на корупция". Това обяснява и двойственото му отношение към промените, настъпили в България през 90-те години на XX век, където свободата на печата и правото на избор, стоят редом до водовъртежа на тъмните страсти.
Още по-тревожен факт за него е прогресивното изчерпване на съпротивителните сили на нацията, обедняването на хазната (издържаща към 2000 г. над два милиона пенсионери и около 700 хиляди инвалиди), както и непрекъснато увелищаващите се заеми, наречени от новите управляващи с благовидното име „помощи". Пред сп. „Български счетоводител" (кн. 1 от 1995 г.) писателят не се поколеба директно да посочи Световната банка като противник на България и най-подозрителната институция в света, с нескрит завоевателен стремеж, третираща страната ни като колония. Добър познавач на геополитическите процеси, Николай Хайтов намира, че властващата днес немотия, безверие и анархия са по-малкото зло. Нещата стават трагично необратими, когато самоизяждането стане организиран процес, превръщайки се в средство за етническо прочистване: „Ние се топим всеки ден, седмица и месец - демографски, физически и умствено, което в никоя друга страна от бившия източен блок не се наблюдава, освен в Русия... Като че ли обществото ни няма рефлекс да се противопостави. Корупцията се оказа безкрайна и все повече се засилва, а тя е в основата на тъй наречената „атомизация" на обществото, на противопоставянето на всеки срещу всеки, на епидемичните разцепления - църковни, съсловни, писателски, партийни, човешки."47
47. Хайтов, Н. Троянските коне в България, кн. 2, ИК Христо Ботев, 2002 г., с. 36.
В първите страници на книгата си „Който има ухо да чуе" (2001) Николай Хайтов посочва недвусмислено, че зад „многошумната промяна", настъпила след 10 ноември 1989 година се крие ерата на безсрочната немотия и мизерия. Не случайно през 1992 година, на въпроса на Любка Захариева, докога ще трае кризата в страната, той отговаря: „Десетина години ще е тежко, а после всще си е тежко". По една проста причина: израждането на широко рекламираните структурни, инфраструктурни и про¬чие реформи - сведени до най-банален грабеж, превърнати в за¬воалиран израз на една враждебна спрямо страната ни геополитическа линия. Нейната първа проява е разрушаването на сел¬ското ни стопанство и разграбването на ТКЗС-тата, извършено под форумулата „земята - в реални граници", т. е раздробяването й на стотици хиляди парчета, обречени на ниска производителност и на голяма себестойност, неподлежащи на механизирана обработка. Оттук и рязкото увеличаване на цените на нашите селскостопански продукти, несравними с евтиния европейски и американски внос. Данните, които привежда Николай Хайтов са красноречиви до жестокост. Ако през 1988 г. сме имали 1 648 605 глави едър добитък, през 1995 г. те са едва 638 000, овцете от 8 900 000 се стопяват до 3 400 000, житните култури през 1987 г. дават 7 230 000 тона, а през 1997 г - 3 550 000 тона, като спадът продължава да нараства - през 2000 г. например износът е намалял с един милиард долара.
Като следваща причина за „банкрута" на държавата Николай Хайтов посочва несправедливия и криминален начин, по който се извършва приватизацията на промишлеността, транспорта, индустрията, природните богатства. След този откровен бандитизъм, видим във всички райони на страната, „топката" остава в обикновените граждани, данъците на които се превръщат в едни от малкото реални приходи в бюджета. „Едно е ясно, категоричен е писателят, като се отнемат от държавата печелившите предприятия, включително природните богатства, стратегическите производства и т.н., тя обеднява, а бедна държава не може нито армията си да поддържа, нито здравеопазването. Нито образованието, нито културата си да финансира, за да се крепи националното съзнание у
17. Николай Хайтов
подрастващите поколения. Нито пък да развива кредитните си институции, без което икономическият разцвет е немислим. При това положение тя е обречена да се разпадне и да изчезне."48
Николай Хайтов определя първопричината за катастрофата и хаоса, в който се намира българският народ днес, не като резултат на грешки, немарливост или некъдръност, а като целенасочена и подривна по своя характер дейност. Според него лошото развитие на „прехода" у нас през 90 - те години на XX век се дължи на факта, че ние доброволно отстъпихме (и продължаваме да отстъпваме) производствените мощности в чужди ръце, разбира се, срещу прилична комисионна, предназначена за определени лица. Всичко това: съпътствано от все повече увеличаваща се беднотия и усилено заличаване на националната памет. Улисани „в темпове и във агитки", хората изведнъж се озоваха пред горчивата истина, че преходът към демократично общество и пазарно стопанство у нас тихомолъком се е изродил „в мор, в гениоцид, без употреба на бомбени удари".49 В това се крие и основната разлика между България и останалите източноевропейски страни, като Полша, Чехия, Унгария, Словакия.
В разрез с празнословието и демагогията, които ни заливат от електронните масмедии и пресата, Николай Хайтов определя структурната реформа у нас като „пародийна", довела до търсена анархия, резултатът от която е негласното „латинизиране" (подобно на Никарагуа или Салвадор) на страната: „Основните държавни функции сега у нас се изпълняват от Международния валутен фонд и Световната банка - определянето на данъци, заплати, банково дело и т.н. Немислимо е правителството да прояви каквато и да била самостоятелност без благословията на тези две световни сили, доминиращи и у нас. Не виждам от суверинитета ни какво може да е останало."50 Според Николай Хайтов протеклата в България след 1989 г. структурна и поземлена реформа (изразяващи се на практика в съсипването на индустрията и сел-
48. Хайтов, Н. Който има ухо да чуе. С, 2001 г., с. 10.
49. Пак там, с. 15.
50. Пак там, с. 15.
ското стопанство), както и заличаването на националната култура и език не са случайни елементи от общата картина, а основни етапи от поведената срещу България „война с намалена интензивност", започнала още през 80-те години на миналия век, като част от Евроатлантическия поход на Изток. Тя дава именно „знака" на нашето геостратегическо и геополитическо предопределение: „Защото при съвкупното обсъждане на стотици факти все стигаме до едно и също заключение: съвременна България е жертва на една безкръвна война".51 Нейната стратегия, използваните подмолни ходове в разединението, разрушаването и дестабилизирането на дадена страна е описана подробно в книгите на Питър Суайцър „Победа" (1999) и на В. Андриянов и А. Черняк „Самотният цар на Кремъл" (2001). В тях е казано ясно и просто, че традиционната война е вече минало - до нея ще се прибягва все по-рядко и то при изключителни случаи. Бъдещите войни ще бъдат „безкръвни", т.е с „намалена интензивност", включващи различни икономически, политически и културни средства, легални и подривни разложителни действия, скрити под маската на ефектни, но нищо не значещи формули като „защита на човешките права", „борба за разоръжаване", „дарителство" (т.е. подкупи), „зони на сигурност" и пр.
Пример за това е двойнственото поведение на Европейския съюз, определен от Николай Хайтов като „съучастник в тихата, но сломяваща ни с всеки нов ден и нова година — антибългарска инвазия". Доказателство за това авторът намира в симптоматичния факт, че Евросъюза провежда преговори за присъединяването ни към него, при ясното съзнание, че при настоящия икономически срив, ние трудно (почни невъзможно) можем да достигнем 67 % брутен вътрешен продукт - едно от главните условия за членство в ЕС. Връх на цинизма на еврокомисарите е изискването да закрием атомната електроцентрала „Козлодуй", на която, както е добре известно, се крепи българската електроенергийна система - единственият вече останал печеливщ сектор на родна-
51. Хайтов, Н. Който има ухо да чуе. С, 2001 г., с. 18.
та икономика, обричайки по този начин страната на зависимост и бедност. Неравнопоставеността в производствената сфера е съпътствана и от разликата в културните равнища между нас и Европа и едно интегриране без разумна мярка „ще ни се отрази точно както на индианците след покоряването им от конквистадорите и установяването на тяхната по-развите култура. Свещеният глобус на Евросъюза ще опърли крилцата ни още при първото приближаване до него, ако все пак успеем да го постигнем. Ние просто ще се претопим".52 Николай Хайтов е единственият български писател, който заяви направо: "Аз не вярвам на Евросъюза". Защото той налага авансово неподходящи за страната условия и закони, които я хвърлят в хаос, отваряйки пътя за една повсеместна корупция и тотална сиромашия, разрушавайки методично националния ни организъм. Така или иначе, „българският политически елит" все още не е отговорил на въпроса не „дали", а „как" ще влезем в европейската общност, и ако цената за това е „бъгарското знаме да бъде парцал, лепнат върху символите на нова империя", не е ли тази цена твърде висока.
Големият, съдбоносен проблем, които непрекъснато измъчваше Николай Хайтов до последните му дни и часове е въпросът: има ли изход България, нямаше ли друг път за осъществяване на „прехода" освен този, който разложи държавата и обрече хората на дългосрочна икономическа безизходица; и дали степента на раздържавяването ни не е преминала вече своята критична граница.
Наивно е да кажем, че публистиката на писателя от 90-те години на XX век дава отговори или рецепти. Николай Хайтов най-малко беше склонен към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с любов и омраза (любов към България и омраза към предателите) последените му книги слагат оцет в „напарфю-мираната, розова мътилка на оптимизма", превръщайки се в без-пощаден летопис на една от най-страшните кризи, в които е по¬падала страната ни.
52. Хайтов, Н. Който има ухо да чуе. С, 2001 г., с. 68. 260
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Изглежда че прастарата поговорка „haben sua fata libelli" (имат своя съдба и книгите) се отнася и за това, вече отиващо към своя край изследване. Работата върху настоящата монография започна с една смърт: тази на Николай Хайтов и завърши с друга - тази на проф. Стоян Илиев.
Стоян Илиев беше инициатор и вдъхновител на книгата, и всъщност това бе последният ръкопис, който той прочете. В „ерата на голямото самоизяждане" (ако използвам този израз на Николай Хайтов), на егоцентризма и пълното бездушие, Стоян Илиев бе един от малкото хора, отворени към човешката болка и страдание, готов да помогне със съвет, идеи и пари. Неколкократно той е изтъквал, че в литературознанието имат шанс да оцелеят не хладните дисекции, а изследвания, сгрени от диханието на човека, прекарани през неговото сърце, с пряко и откровено заявено лично отношение.
В този смъсъл работата ми върху творчеството на Николай Хайтов бе едновременно удоволствие и изпитание. Удоволствие, защото авторът ми бе духовно близък и без съпротива успях да намеря верния тон; а изпитание, защото Николай Хайтов е „писател-кауза", „писател-институция", до кръв сраснат със съдбата на България.
И последно: не съм убеден, че книгата за Николай Хайтов би се получила без дискретната, но добронамерана, навременна и про¬фесионална помощ на неговата съпруга Жени Божилова; без нейното търпение да изслушва не винаги лаконичните ми въпроси. С чисто сърце мога да кажа, че заедно със Стоян Илиев, Жени Божилова бе до край съпричастна с тревогите ми около написването на монографията за Николай Хайтов, уважавайки опита за личен про¬чит и ново критическо тълкуване на неговото творчество.
КРАТЪК ЖИВОТОПИС
1919 На 15 септември в с. Яврово (Пловдивско), в семейството на Катина и Александър Хайтови се ражда бъдещият писател Николай Хайтов.
1933 Завършва основното си образование в Яврово и е приет в Асеновградската гимназия, но поради липса на средства не успява да се запише да учи. От есента на същата година е главен за чирак в Пловдив, където работи като кръчмарски помощник, келнер, павьор и пр.
1935 Напуска Пловдив и се връща в родното си село Яврово.
1936 Постъпва на работа в т. нар. „безработни групи" (фондови групи) край село Крумово, Пловдивско, като чакълджия и надничар.
1937 Явява се като частен ученик в Асеновградската смесена гимназия, която завършва през 1939 г.
1939 Студент по педагогика в Софийския университет. 1940-1943 Студент по лесовъдство в Софийския университет.
1943 Постъпва като стажант-лесовъд в Опитното горско стопанство - Юндола.
1944 Стажант-лесовъд в Горското стопанство в Боровец. 1944-1946 Отбива в Пловдив войнишката си служба.
1945 Приет за член на БКП от първичната партийна организация в Яврово. През 1949 г. е изключен (в негово отсъствие) от БКП при горското стопанство, местността Лисичево, по нареждане на Околийския комитет на БКП в Девин.
1846-1948 Лесничей (инженер-лесовъд), а след това директор на Персенкското горско стопанство, Девинско.
1949 Директор на Сапарево-Банското горско стопанство, откъдето е уволнен дисциплинарно за „несработване с местните обществено-политически организации".
1951 Назначен на референт-ръководител при Горското стопанство Радуил, Самоковско.
1954 Отново е дисциплинарно уволнен от Министерството на горите във връзка с насочен срещу нето съдебен процес за „служебни провинения". Осъден е от бившия Самоковски околийски съд на 8 години затвор и конфискация на имуществото. Остава безработен. През 1956 г. присъдата е отменена.
1954 Започва своята журналистическа и писателска дейност. Първата публикация на Николай Хайтов е документалният очерк „Предни мостове на родното строителство" (кн. 11 на сп. „Септември").
1957 Литературен сътрудник в новооснования в. „Народна култура".
1959 Преминава на работа в сп. „Наша родина".
1961 Напуска „Наша родина" и започва свободна журналистическа практика до ноември 1965 г.
1961 Сключва граждански брак с Жени Божилова.
1966 -2002 Главен редактор на сп. „Родопи".
1966 - 1968 Секретар на Съюза на българските писатели.
1969 Получава за „Диви разкази" Димитровска награда за художествена проза. Същата година е награден с орден „Червено знаме на труда" послучай неговата петдесетгодишнина.
1969 -1977 Председател на Творческия фонд при Съюза на българските писатели.
1975 -1977 Председател на Столичния съвет за култура. 1976 Народен деятел на културата.
1976 -1979 Главен редактор на сп. „София".
1993 -1999 Председател на Съюза на българските писатели.
1997 Избран за академик - редовен член на БАН.
1999 Награден е с орден „Стара планина".
2002 На 30 юни късно вечерта Николай Хайтов умира в Правителствената болница в София. Погребан е на 3 юли 2002 г. в Софийските централни гробища.
Ивайло Христов Христов, автор
Издателство „Български писател", София, 2004
954-443-431-3
Връзка: Тук може да чуете Николай Хайтов
***
Публикувано с любезното съдействие на автора!
Компютърна обработка: Симеон Николов
Електронна библиотека "Арияварта"
Публикувано на 22.06.2005 г.
***
Коментари, предложения и нови книги изпращайте на адрес
agniage@gmail.com
^НАЧАЛО^